— Грешиш, и при теб нищо няма да е сигурно. За никого няма да има сигурност. Ако постигнат само половината от това, което видяхме на екрана, парите изобщо няма да те спасят. Нищо няма да може да те спаси.
Тя отново се обърна към прозореца и се загледа в тъмната бурна нощ зад стъклото на автомобила.
След време стисна ръката му още по-силно, но като че ли жестът й не беше продиктуван от обич. Тя приличаше повече на човек, седнал на зъболекарски стол, вкопчил се здраво в облегалките. Или на някой, който иска да изрази много неизречени неща в края на дълга любовна връзка.
Глава 21
Таксито спря. Моли отвори вратата и се обърна към Ноа.
— Качи се горе — каза тя. — Виж как живее другата половина от човечеството.
Трябваше да се мине през една доста внушителна метална врата, за да се стигне до входа. Отключването на ключалката й изискваше доста умения. Сигурно по-често е била разбивана, отколкото отваряна с ключ. Зад нея се намираше неприветлив двор, а тежката входна врата водеше към малко фоайе, осветено от една-единствена крушка.
Той я последва и тя го поведе към третия етаж по тясно скърцащо стълбище. От време на време го предупреждаваше да не се одере на парапета или да не стъпи на някоя прогнила дъска. Вратата на втория етаж беше заключена с тежък катинар и верига. В първия момент Ноа си помисли, че това е направено, за да не влязат и да се настанят вътре клошари, но после, като видя плачевното състояние на сградата, реши, че катинарът предпазва по-скоро клошарите, а не жилището.
Като че ли някой си беше правил труда от време на време да поддържа стените и прозорците, но сякаш цялата сграда бе строена без план и не беше завършена. Направените ремонти стояха като кръпки, а стълбището от самото начало е било изградено от съвсем различни дъски. Докато се изкачваха нагоре, Ноа видя прозорци, заковани с парчета шперплат, а тук–там стърчаха пирони. По стените се забелязваха дълги пукнатини, които вероятно стигаха чак до основите на сградата и предупреждаваха, че тя всеки момент може да се срути. От време на време по слабо осветеното стълбище се усещаше течение, чуваха се зловещи звуци, като че ли сградата се движеше, а тръбите на парното свистяха и дрънчаха.
Стигнаха до третия етаж. Моли извади ключовете си и започна да отключва множеството ключалки. На вратата на апартамента нямаше номер.
— От кога живееш тук? — попита Ноа.
— Не много отдавна — вратата заяде и тя трябваше да я бутне с рамо, за да я отвори. — Вътре обстановката е малко по-приятна.
Беше права. Наистина, след като прекрачиха прага, влязоха в съвсем различен свят. Докато тя заключваше, той направи няколко крачки навътре и се огледа.
Очевидно тук бяха положени огромни усилия, за да бъде превърнато помещението в самостоятелно убежище, напълно изолирано от града навън. Някога това сигурно е било огромно индустриално хале, което с малко въображение и много труд е било превърнато в уютно жилищно пространство. В резултат на това се бе получил голям хол, чиито отделни части бяха обособени чрез множество подвижни прегради. От мястото си Ноа видя голяма многофункционална стая встрани от входа, от другата страна бяха кухнята и пералнята, а в дъното имаше няколко стаи за гости.
Моли закачи ключовете си на кукичка до вратата.
— Е, как ти се струва?
— Колко души живеят тук? — попита Ноа.
— Не знам точно, около десетина, така че не се изненадвай, ако срещнеш някого. Всички идваме и си отиваме, никой от нас не живее тук постоянно. Имаме много такива убежища в различни градове на страната, така че когато ни се наложи да пътуваме, да можем да отседнем на сигурно място. Онова там е моята стая, но почти нищо от вещите вътре не ми принадлежи. — Докато говореше, тя влезе в кухнята. — Седни. Ще ти направя студен чай. Или може би предпочиташ бира?
— Не, направи ми чай.
— В нашия край го пият много сладък.
— Така да бъде, южнячке. Колкото по-сладък, толкова по-добре.
Ноа отиде до средата на голямата стая и се озова пред леко издигната платформа, оградена от всички страни с японски паравани от тъмно дърво и оризова хартия. Зад тях имаше няколко полици с книги, скрин, бюро с падащ капак и тоалетка. По-голямата част от пространството бе заета от хамак, закачен на спирателните кранове на две дебели метални тръби. Върху него бяха застлани одеяла и нахвърляни възглавници. Така се образуваше стая — вътре в стаята. Меката светлина в нея идваше от няколко малки лампи и хартиени фенери в пастелни цветове. Цялата атмосфера в това затворено пространство предразполагаше към отмора и релаксация.