Ноа хвърли поглед към една от полиците с книги и откри, че там са подредени най-разнообразни четива. В единия край имаше някои по-стари и по-нови класически романи, но повечето от произведенията можеха да се нарекат ексцентрични. Някои от тях бяха дори забранени. Те дори не принадлежаха към едно и също идеологическо течение. „Правила за радикали“ на Алински стоеше редом до „Никой не смее да говори за конспирация“. По-нататък „Синята книга на обществото“ на Джон Бърч бе поставена между „Открадни тази книга“ на Аби Хофман и „Империя“ на Орсън Скот Кард. До тях пък беше преводът на „Наближаващият бунт“. Под тях беше подредена цяла поредица от специализирани книги, чийто автор бе Рагнар Бенсън. Ноа извади одърпаните издания едно по едно и прочете заглавията им.
— Виж ти какви забавни книжки четем.
Само спокойната атмосфера и бегло познатият странен глас, който идваше някъде отблизо, възпряха Ноа от по-емоционална реакция. Той се обърна и видя пред себе си огромния приятел на Моли, с когото предишната вечер се бяха запознали в кръчмата. Сега той беше почти на нивото на очите му, тъй като Ноа бе стъпил на платформата.
— Холис — каза Ноа и слезе при него. — Как така никога не те чувам, когато се приближаваш?
Огромният мъж го прегърна приятелски и го потупа по рамото.
— Сигурно се движа, без да вдигам много шум.
— Май ще трябва да ти вържа звънче на врата, за да не ме стряскаш повече.
— Хайде, ела да те поразведа наоколо — предложи Холис.
В задната част имаше много повече стаи, отколкото Ноа си беше помислил в първия момент. Някои бяха спални помещения, други работни, а трети се използваха за събрания. В стаята, която Холис обяви, че е негова, имаше ниско войнишко легло, няколко маси, по които цареше абсолютен ред, и един голям червен шкаф на колела, вероятно пълен с инструменти. Цялата подредба подсказваше, че почивката не е сред най-важните неща, които обитателят на стаята вършеше през нощта.
— Какво е всичко това? — попита Ноа.
Върху една от масите бяха подредени части и уреди за тестване на малка по размер електронна апаратура, на друга стояха разглобени комуникационни средства, а върху третата имаше почистващи материали и части от разглобена, страшна на вид, черна пушка, както и един пистолет. В отворения шкаф отстрани се виждаха още оръжия, но вниманието на Ноа беше привлечено от това, което видя на най-близката работна маса.
— Куршуми ли правиш?
— Правя амуниции — Холис взе един завършен образец в ръка и посочи точката под сивкавия връх. — Куршумът е само тази малка част в края. Това тук е 44 калибър с куха сърцевина. Може да спре почти всичко.
На масата бяха подредени различни кофички и бурканчета с различен на вид черен прах в тях, аптекарска везна, съдинка с месингови гилзи и машина, която приличаше на прецизна сокоизстисквачка, закрепена с менгеме за плота на масата.
— Защо, за Бога, ти е притрябвало сам да си правиш амунициите?
Холис седна, сложи си предпазните очила, взе един недовършен патрон и започна да работи върху него.
— Ноа, ти обичаш ли сладки? — попита той.
— Да, Холис, защо? В момента говорим за огнестрелни оръжия, но да, обичам сладки.
— И кои обичаш най-много?
Той постави пълната с барут гилза в долната част на машината, сложи най-отгоре куршума, вмъкна затягащия ринг с умелото движение на касоразбивач и след това започна да върти дългия лост, докато частите прилепнаха плътно една до друга и образуваха неделимо цяло.
— Обичаш ли онези сухи малки неща, които купуваш от магазина?
Холис извади готовия патрон от машината и го задържа в ръката си така, че Ноа да може да се възхити на съвършенството му.
— Или предпочиташ топлите сладки, току-що извадени от фурната, които любимата ти е приготвила специално за теб?