Выбрать главу

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— Ако питаш мен, когато стреляш по мишена, можеш да използваш всичко, което имаш под ръка. Но когато знам за какво съм излязъл на лов, ще си подготвя най-подходящите амуниции. Те ще ми свършат много по-добра работа от онези, които мога да си купя готови от магазина.

— Не разбирам от оръжия, но едва ли разликата е чак толкова голяма.

— Според мен разликата е огромна. — След като измери нещо с шублера, Холис направи някакви незначителни корекции на пресата и се зае отново с работата си. — Пробвай някой път да застреляш мъжки лос с куршум за елен и ела да видиш какво става. Все едно си го чукнал по носа с вестник.

— Разбирам.

— Как да не разбираш. Няма нищо по-ужасно от това — разярен ранен лос да те преследва през голото поле. Едва тогава започваш да разбираш колко важни са добрите амуниции.

Ноа отново започна да разглежда предметите, подредени по масата. В другия край имаше няколко пластмасови кутии, пълни с вече готови патрони.

— Колко патрона можеш да направиш за един час?

— С такава преса ли? Мисля, че някъде между седемдесет и пет и двеста — Холис вдигна поглед над рамката на защитните си очила и се усмихна. — Всичко зависи от мотивацията ми.

— Момчета — обади се Моли, беше донесла чаша чай и за Холис, — приказвате ли си?

— Холис точно ми обясняваше какво трябва да направя следващия път, когато ми се наложи да стрелям по лос.

Тя потупа с ръка огромния си приятел:

— Нали не възразяваш, ако отвлека Ноа за малко.

— Дръжте се прилично, хлапета — засмя се Холис.

Отнякъде се чуваха гласове и Моли го поведе към тях, като по пътя си минаха покрай няколко врати и оградени пространства. Накрая се озоваха в голяма стая, в която мъже и жени на различна възраст бяха седнали около една конферентна маса. Обзавеждането се състоеше от различни сгъваеми столове, а голямата маса бе направена от няколко малки, прикрепени една към друга.

Всички слушаха жената, седнала начело на масата, която очевидно изнасяше лекция, но при влизането им в стаята настъпи пълно мълчание.

— Да ви представя на всички, това е Ноа Гарднър — започна Моли. — Ноа, това са някои от регионалните лидери на „Фаундърс Кийпърс“. Ти каза, че лесно помниш имена, затова сега ще те подложа на едно изпитание.

Тя започна да представя един по един присъстващите в стаята, като се движеше по посока на часовниковата стрелка. Посочваше човека и назоваваше името на историческата личност, което той или тя бе възприел при влизането си в организацията.

— Запомни ли ги? — попита накрая тя.

— Я да видим — той започна от човека, чието име бе назовала последно, и тръгна в обратната посока. — Това е Патрик, Итън, Джордж, Томас, Бенджамин, Самюел, Джон, Алекзандър, Джеймс, Натаниел, още един Бенджамин — Франклин или Ръш, не ми каза кой от двамата — Франсис, Уилям и Стефан.

— Много добре.

— Всичко това дължа на Дейл Карнеги25.

Пред всеки от присъстващите имаше отворена книга и доколкото Ноа можеше да прецени, те всички си приличаха, но съдържанието им беше различно.

— Какво прекъснахме? — попита той. — Да не е събрание за обсъждане на стратегията за действие?

— Не и тази вечер — отвърна Моли и направи знак на жената, която говореше, да продължи.

Тя изглеждаше десетина години по-възрастна от Ноа и се беше представила с псевдонима „Томас“.

— „Затова ценете дълбоко духа на нашия народ — заговори тя — и дръжте вниманието му будно. Не съдете хората прекалено сурово за грешките им и ги привличайте към себе си, като ги образовате. Ако те загубят интерес към обществения живот, и вие, и аз, и Конгресът, и законотворците, съдиите и губернаторите, всички ще се превърнем във вълци.“

Това бяха думи от трудовете на Томас Джеферсън. Въпреки че Ноа не можа да ги разпознае, той видя заглавието в книгата пред мъжа, който стоеше до нея. Докато тя говореше, той следеше внимателно съдържанието, като си сочеше с пръст текста в книгата. Тя пресъздаваше думите енергично и с чувство, не ги повтаряше механично, все едно чете писмо, написано преди повече от век. Като че ли в момента мислите на Джеферсън напълно съвпадаха с нейните собствени.

— „Изглежда, това е в самата ни природа — продължи жената, — въпреки някои отделни изключения. Опитът показва, че човекът е единственото животно, което е готово да погълне себеподобните си, защото не мога да използвам по-мека дума за това, което правят правителствата в Европа, или за начина, по който богатите се отнасят към бедните.“

вернуться

25

Дейл Карнеги (1888–1955 г.) — американски писател и лектор, създател на известните курсове за личностно развитие — Б.пр.