— Наистина е красиво — отбеляза Ноа. — Къде се намира?
— Никъде, само в съзнанието ми — отвърна тя и го погледна. — Искаш ли да ти кажа нещо?
— Разбира се.
— Това е всичко, което наистина искам. Ето тази малка къща. Вероятно за човек като теб това звучи доста глупаво.
— Напротив. Звучи ми много добре.
— Искам къща като тази, която да споделям с любимия човек, и свободата да изживея живота си според собствените си разбирания. В преследване на щастието, нали си чувал за това? За всеки човек това означава различно нещо, а и така трябва да бъде. Ето, това е моето щастие, за него мечтая.
— Надявам се, че един ден ще се озовеш там.
— Надявам се и двамата да го направим.
Ноа се замисли за момент.
— Защо сега, в този момент, не излезеш навън и не започнеш да търсиш това място?
— Искаш да кажеш защо аз да не получа каквото искам, пък всички останали да вървят по дяволите?
— Не казах точно това…
— Нашето общество е болно от рак, Ноа. И двамата видяхме рентгеновите снимки. Ако не го спрем, той ще се разпространи навсякъде, независимо къде се опитваме да се скрием. Освен това искам да знаеш нещо, трябва да го знаеш.
— Какво?
— Няма нещо, което не бих пожертвала, за да защитя страната си. Няма значение колко трудно ще ми бъде, но ще направя всичко, което е по силите ми.
— Разбирам те — каза Ноа. — И ти се възхищавам за това.
— Не искам това бреме на плещите си. Не искам да се окажа права. Иска ми се всичко да бъде различно. Ако можех, щях просто да си седя така, както ти каза преди малко.
— А на мен ми се иска да мога да изпитвам такива силни чувства като теб.
Минутите отминаваха в мълчание и докато лежеше така по гръб, вперил поглед в онези изкуствени звезди, и чувстваше тялото й притиснато до своето, Ноа се опита да си припомни какво точно бе преследвал през всичките отминали години. Реши, че единственото нещо, което има смисъл, е обикновената човешка близост.
След това за миг му се стори, че зрението му се замъглява. Сякаш светлините от лампичките по тавана бяха започнали да се размазват и въпреки че премигна, странната светеща мъгла се появи отново, този път съпроводена с усещането, че му се вие свят.
— О, боже!
— Какво има?
— Нищо. Само за момент ми се зави свят.
Усещането едва беше отминало, когато се появи отново, този път по-силно. Той се напрегна и се опита да го потисне. Моли се надигна и го загледа загрижено.
— Добре ли си?
— Да — Ноа се опита да поеме дълбоко въздух. — Добре съм.
Но това въобще не беше вярно. Едно време, докато още бе в колежа, беше участвал в едно глупаво надпиване и след като бе погълнал огромно количество пунш за кратко време, усети как алкохолът навлезе в кръвта му и го удари. Тогава бе изпитал ужасно чувство на безпомощност, защото в момента, в който бе осъзнал каква глупост е извършил, вече не можеше да направи нищо, за да предотврати последствията.
— Трябва да стана — каза той.
Думите му бавно достигаха до слуха му и звучаха доста странно. Започна да го обхваща паника и тогава усети хладната й, успокояваща ръка върху челото си.
— Не мърдай — промълви тя.
В този момент той вече се чувстваше напълно изцеден. Първо го напусна силата, а след това и желанието да се движи. Остана единствено усещането му за някакво бавно движение, започваше да губи съзнание и му се струваше, че е застанал на самия ръб на бездънна пропаст.
Стаята около него се завъртя, предметите губеха очертанията си и тогава видя до себе си трима непознати млади мъже, облечени в костюми и вратовръзки.
— Време е да тръгваме, Моли — каза единият от тях, а гласът му бе далечен и нереален.
— Оставете ме само още минута. Чакайте ме долу.
Те си отидоха, но на тяхно място се появи някаква нова фигура.
— Нали ще останеш при него, Холис?
— Ще остана, докато мога.
Ноа усети ръцете й, които го прегръщат, сълзите й върху бузата си, устните й до ухото си и тогава го обгърна тъмнината. Беше изпаднал в безсъзнание, но последните думи, които прошепна в ухото му, останаха съвсем ясни в настъпилия мрак: