Основателите на държавата ни, ако можеха да ни видят отнякъде, отдавна щяха да призоват всички истински патриоти да излязат и да въведат ред в републиката.
Най-после дойде времето за изстрела, който ще разтърси двайсет и първи век. Той ще се чуе по целия свят и ще прозвучи като бойна тръба, която ще възвести началото на втората Американска революция.“
Подобни идеи му бяха особено близки, макар и не формулирани точно по този начин. Може би наистина бе изрекъл всичко това, а сега при тези обстоятелства виждаше думите си в нова светлина. Всъщност всичко придобиваше съвсем друг смисъл, когато излизаше от устата на хора, решили да огласят посланието си чрез взривяването на петнайсеткилотонна бомба, а не чрез мегафон.
Глава 24
Вече няколко мили се движеха съвсем сами по магистрала номер 80, която свързваше двата щата. Дори луната не светеше и бе толкова тъмно, че светът пред тях свършваше там, докъдето стигаше светлината на фаровете им. През задния прозорец на колата не се виждаше абсолютно нищо.
— Хей, Стюарт.
— Какво?
— Никога не бих направил подобно нещо, дори ако споделях някои от идеите на тези престъпници. Не съм нито терорист, нито предател.
— Не съм си и помислял такова нещо — отвърна Кърнс, вперил поглед в пътя.
— Както ти казах и преди, това не са моите хора, а и не съм убеден, че нещата трябва да се променят по този начин, нито пък някога съм казвал подобно нещо.
— Вярвам ти.
В този момент много му се искаше да си побърборят, но тъй като мъжът на шофьорското място мълчеше, Дани се заслуша в шума на гумите върху асфалта и потъна в собствените си мисли.
— Що за телефон е това? — попита той след малко.
Малко по-рано бе забелязал странното устройство, поставено в зарядното в централната конзола на колата. Беше прекалена голямо, за да е мобилен телефон. Приличаше повече на малка преносима радиостанция, но имаше бутони като на телефон.
— Сателитен телефон — отвърна Кърнс. — Работи навсякъде. Там, където отиваме, мобилните нямат добро покритие.
— Така и предполагах.
След малко Кърнс вдигна крака си от газта и микробусът започна да се движи по-бавно. После се протегна и загаси фаровете.
— Свали прозореца, изкарай си главата навън и погледни нагоре — нареди той.
— И защо да го правя?
— Довери ми се. Искам да ти покажа нещо. Ти нали живееш в град?
— Да, в центъра на Чикаго — отговори Дани. — Почти през целия си живот съм живял там.
Отвори прозореца, подаде си главата навън на студения вятър и вдигна поглед нагоре, точно както му беше наредено.
— В този пущинак има само три неща, които си заслужава да се видят — обясни Кърнс — и това е едно от тях.
— Господи! Мили боже!
Въздухът беше кристалночист, виждаше се от неплодородната земя наоколо чак до далечния космос. Докъдето му стигаше погледът, нямаше нито една светлинка, затова нищо не можеше да попречи на гледката, която се извисяваше над него. Хиляди звезди, може би десетки хиляди, светеха по небесния свод като пръснати диаманти по тъмно кадифе. Малки разпръснати бледи точици, горящи бели слънца в стотици съзвездия, подредени по небето. Сравнени с човешкия живот, те нямаха възраст, всички бяха на светлинни години далече, но изглеждаха толкова близко, сякаш човек можеше да протегне ръка и да ги докосне.
Дани вмъкна главата си обратно в колата, отпусна се назад и вдигна прозореца. Кърнс включи фаровете и пусна отоплението, за да се стопли микробусът.
— Благодаря ти, човече. Наистина ти благодаря. Имах нужда от нещо подобно.
— При такава гледка човек разбира къде му е мястото, нали така? — попита Кърнс. — Всички сме дошли от там и някой ден пак там ще се върнем.
— Знаеш ли какво? Видях го написано на служебната ти карта, но сега вече разбирам защо те наричат специален агент.
— Е, няма как, ще приема думите ти като комплимент.
Изминаха още няколко мили, след това Кърнс излезе от магистралата и малко по-нататък зави по един коларски път. В продължение на миля пътят криволичеше между огради от бодлива тел. Не след дълго стигнаха до тясна чакълеста отбивка. Тръгнаха по нея и след малко видяха жълтеникавите светлини на фермата.