— И какво следва от тук нататък? — попита Дани. — Моята роля свърши ли? Ще ме пуснеш ли да си ходя?
— Още не. Казах им да ми пратят имейл, когато приятелят им Елмар се върне късно тази нощ, за да си уговорим друга среща за утре. Междувременно ще се свържа с моя човек и от там нататък ще трябва да действам според ситуацията.
Продължиха да се движат и с всяка изминала минута все по-рядко поглеждаха назад, докато накрая се убедиха, че опасността е преминала. Кърнс включи радиото и от него зазвучаха стари хитове. Отпусна се на облегалката и се заслуша в текста и мелодията, като че ли тази стара песен бе някакъв знак, че тревогите им, поне за тази вечер, бяха отминали.
Когато прозвуча припевът, Кърнс започна тихо да припява, после запя високо и абсолютно невярно.
Дани го погледна косо:
— Хей, Стюарт.
— Да.
— Мога ли да ти задам един личен въпрос?
— Разбира се. Питай, пък ще видим дали ще ти отговоря.
— Колко трае кариерата на служител във ФБР — двайсет, двайсет и пет години?
— Обикновено приблизително толкова.
— Не ме разбирай погрешно, но човек на твоята възраст не трябва ли вече да е излязъл в пенсия?
Кърнс го погледна, намали радиото и отново съсредоточи вниманието си върху пътя.
— Искаш да знаеш защо един шейсет и тригодишен човек все още е на действителна служба вместо да си седи в кабинета и да командва от там или да се е пенсионирал?
— Просто ми беше интересно.
— Това е дълга история.
— А нас ни чака дълъг път — отвърна Дани.
Глава 27
Оказа се, че преди десетина години Стюарт Кърнс е бил в съвсем различно положение. Заемал е висока позиция и е работил в отдела за борба с тероризма, заедно с човек на име Джон О’Нийл, един от агентите, който още през деветдесетте години е искал да привлече вниманието на властите върху заплахата, идваща от Осама бин Ладен и Ал Кайда. И вместо да бъде награден за прозорливостта си, предупрежденията и особено начина, по който ги е правил, това е коствало кариерата му в службите.
Според Джон О’Нийл страната е била отчайващо неподготвена за задаващия се през двайсет и първи век вътрешен тероризъм и той никога не се е колебал съвсем ясно да изрази мнението си. Междувременно хората по високите етажи не са били никак доволни от изказаната на висок глас критика по отношение на ФБР и правителството, особено когато тя идвала от един от техните служители.
След като на няколко пъти му било отказвано повишение и след някои недотам интелигентни кампании срещу него, О’Нийл най-после разбрал, че нещата няма да се променят, и през късното лято на двайсет и петата година, откакто бил постъпил на служба, напуснал ФБР. Тогава започнал работа като шеф на охраната в Световния търговски център в Ню Йорк. Това станало около три седмици преди деня, в който загинал като герой — 11 септември 2001 година.
По подобен начин и кариерата на Стюарт Кърнс като федерален агент била застрашена от открития му начин на говорене и от връзката му с О’Нийл, но той предпочел да се опита да оцелее в бурята, вместо да напусне. Бюрокрацията обаче не прощава на никого и през последните години бил избутван все по-далече от истинската работа и минал толкова дълбоко под прикритие, че понякога се чудел дали все още някой си спомня, че е действащ агент.
— Намали, намали — каза припряно Дани.
Кърнс вдигна крака си от газта и го погледна:
— Какво има?
— Направи ми една услуга, излез от магистралата на следващия изход.
На изхода нямаше никакъв знак, който да показва, че в тази посока се намира нещо интересно, освен бензиностанция, ресторант и мотел. О, да, и един шарен билборд на „Ранчото на мацките“.
— Сигурно се шегуваш — отбеляза Кърнс.
— Имахме тежка нощ, Стюарт, и сега искам да изпия една бира.
— Вкъщи има бира.
— Да пиеш бира от кутийка в каравана в компанията на друг глупак като теб и да пиеш бира в бардак в Невада са две съвсем различни неща, а точно в момента имам нужда от второто.
Колкото и да е странно, Кърнс не се противи повече. Без да каже и дума, той зави и последва табелите, които ги заведоха пред заведението, и спря в края на паркинга пред него.