Дани излезе от микробуса, пооправи дрехите си и се обърна към него:
— Няма ли да дойдеш?
— По-добре да не идвам. Въпреки че е фалшива, нямам намерение да оставя без надзор тази атомна бомба в колата край пътя.
— Както искаш, ти губиш. Ще ми услужиш ли със сто долара до заплата?
— Нямам сто долара — отвърна Кърнс, извади портфейла си и подаде на Дани една банкнота през отворената врата. — Имам двайсет. Докато те чакам, ще се опитам да се обадя по телефона, но, моля те, не се бави много.
— С двайсет долара няма как да остана повече от десет минути.
— Освен това не ме карай да ти напомням — внимавай какво говориш и с кого говориш — продължи Кърнс. — Изпий си питието и се връщай. Да не се налага да идвам да те прибирам.
— Връщам се веднага.
Едва бе седнал вътре и си бе поръчал пиенето, когато една млада дама, чийто външен вид хващаше окото, улови погледа му и седна до него.
— Мога ли да направя нещо за теб? — попита тя.
— В заведение като това този въпрос може да означава много неща, прав ли съм?
Тя се понамръщи и го изгледа по-отблизо.
— Познавам ли ви отнякъде, господине?
Барманът му донесе бирата, взе двайсетте долара и му върна десет. Дани прибра рестото си, вдигна чашата и хвана жената за ръка.
— Как се казваш? — попита я той.
— Тифани — отвърна тя, усмихна се изведнъж и прошепна, — ти си мъжът от онова видео в интернет.
В стаята й в задната част на ресторанта Дани даде на новата си приятелка автограф и последните си десет долара, но срещу това получи правото да използва мобилния й телефон в следващите пет минути.
Докато пишеше есемес до Моли Рос, той осъзна с колко оскъдна информация разполагаше в действителност. Знаеше кодовото име на операцията, в която го бяха въвлекли, беше го видял, докато подписваше документите при излизането си от затвора. Знаеше мястото и часа на събитието. Знаеше освен това, че нещата не се развиваха по план и че неприятностите може би тепърва предстояха.
Докато още седеше в бара, по телевизора вървяха новините и в изтичащите в долния край на екрана надписи бе забелязал, че през този уикенд нивото на заплаха от тероризъм бе повишено до оранжево, което беше предпоследната преди най-високата степен. Може би това имаше някаква връзка с операцията на Кърнс, а може би не. Единственото, което можеше да направи, бе да предупреди Моли и останалите им хора да стоят далече от това място и да се надява, че всичко ще бъде наред.
Прочете още веднъж съобщението, което бе написал, и го изпрати.
„Моли,
кажи на всички — стойте далече от Лас Вегас в понеделник
ФБР оп. «извънредна ситуация»
пази се
целувки
дб“
Глава 28
Една малка част от мозъка му стоеше будна, но тя отдавна се бе отказала да опитва да събуди и останалата част от съзнанието му. Ноа продължаваше да лежи там, където Моли го беше оставила, не спеше, но изобщо не можеше да се каже, че съзнава какво става около него.
Дочу тежки стъпки и приглушени звуци, които идваха някъде извън пълния мрак, в който бе потънал. Тези шумове не го накараха да се разтревожи, те просто се сляха с ужасните сънища, които сънуваше.
С възрастта кошмарите му се явяваха все по-рядко, но винаги бяха едни и същи. Не сънуваше, че някой го преследва като на забавен каданс, нито огромни зомбита. Не му се привиждаха и жълти очи, които да надничат откъм вратата на гардероба. В нощните му ужаси и темата с бягството не се срещаше така често. В кошмарите си той винаги бе хванат в капан, нещо се срутваше, а той не можеше да избяга и смъртта бавно, но сигурно настъпваше. Сънуваше, че е погребан жив в тесен дървен ковчег, че е притиснат и се задушава, докато нечии здрави ръце притискаха възглавница върху лицето му, или че го е затрупала лавина, а той стои под нея ужасен и безпомощен, съзнавайки, че вече е започнал да умира.
Този път беше дълбока вода. Виждаше слънчевата светлина, която проблясваше над вълните високо над него. Там беше въздухът, от който толкова се нуждаеше, но той бе непостижимо високо. Опитваше се да плува, но с всеки замах на ръцете си само потъваше още по-надълбоко, докато накрая първичният инстинкт победи и той отвори уста, за да поеме дълбоко въздух. Солената вода навлезе в белите му дробове, после избълва навън и отново нахлу, пареща като киселина.