Дани по-добре се справяше с компютъра, затова му бе гласувано доверие да планира пътя им до уреченото място, като за целта трябваше да се консултира с някои карти в интернет. Докато Кърнс беше в банята, Дани влезе в една от любимите си анонимни пощенски кутии и бързо изпрати писмо до хората си в Чикаго, до Моли и до няколко съмишленици, на които имаше пълно доверие.
„ЛИЧНО — НЕ ПРЕПРАЩАЙ — ИЗТРИЙ СЛЕД КАТО ПРОЧЕТЕШ
Срещата днес, понеделник следобед, Южна Невада.
Ако не се обадя до сряда, значи съм мъртъв28,
ето къде да търсите трупа ми
37° 39’ 54.35 северна ширина
116° 56’31.48 западна дължина
СТОЙТЕ ДАЛЕЧЕ от Невада
дб“
Когато Кърнс отново се появи в стаята, съобщението бе вече изпратено, историята на браузъра изтрита и картата на мястото на срещата отпечатана.
Натовариха отново бомбата в микробуса и Дани седна на мястото до шофьора, като топлеше ръцете си в чашата нес кафе, която бе взел със себе си. Чувстваше се неестествено спокоен, като се имаше предвид, че ги очакваше осем часа пътуване с неизвестен край.
Кърнс се появи след малко, но преди още да стигне до микробуса, се плесна по челото, като че ли бе забравил нещо важно. Върна се бързо до входната врата на караваната, отключи я и в продължение на половин минута викаше и подканваше опърпаната котка да излезе. Най-после тя се появи, шмугна се покрай него и изчезна в запустелия двор. След това агент Кърнс се наведе, напълни паничката й с вода и я постави близо до стълбите, така че през целия ден да остане на сянка.
Всеки, който има домашно животно, би направил същото, когато заминава и знае, че няма да се върне до късно следващия ден. Но без сам да може да разбере защо, на Дани му се с гори, че мъжът до него се подготвяше да отсъства от дома си много, много дълго.
Глава 30
След като го закараха на „Пето авеню“ номер 500, хората, придружаващи Ноа, го изчакаха пред кабинета му, докато той взе душ и облече чисти дрехи, които секретарката му бе приготвила. След това го заведоха до ъгловия кабинет на двайсет и първия етаж.
Артър Гарднър седеше в любимото си кожено кресло зад бюрото със замислен и сериозен вид на мъдър съдия. Беше сплел дългите си пръсти и леко се бе облегнал назад.
Чарли Нилън стоеше до прозореца. Когато срещна погледа на Ноа, той едва забележимо поклати глава. Чарли изглеждаше едновременно уморен и напрегнат, яката на омачканата му риза бе разкопчана, а ръкавите й навити до лактите. Не носеше вратовръзка, а това съвсем не отговаряше на обичайния му образ. Сега приличаше на човек, който е бил събуден посред нощ, за да гаси пожар.
Лекарката беше дала на Ноа шишенце без етикет, в което имаше няколко малки бели хапчета. Това беше същото лекарство, което му бе инжектирала по-рано, само че в ниска доза и предназначено за прием през устата. То трябваше да противодейства на остатъчния ефект от анестетичния пластир, който бяха отлепили от гърдите му, когато го бяха открили. Вече бе взел едно от хапчетата и то му бе помогнало, но въпреки това се чувстваше сякаш току-що бе слязъл от въртележка. Шишенцето изтрака в джоба му, когато седна на подадения му стол, точно срещу бюрото на баща си.
Шефът на охраната на фирмата, бивш военен на име Уорън Ландърс, размени няколко думи с четиримата си подчинени, които бяха докарали Ноа тук. До този момент само няколко пъти се бе налагало на Ноа да контактува с него, но това беше достатъчно, за да добие представа що за човек е той. Ландърс е бил побойник още от ученическите си години, а след като пораснал, си намерил работа, където хем да носи униформа, хем да върши това, което най-много умее и обича. Говореше, сякаш винаги имаше едно наум, усмихваше се глупаво и самодоволно, като че ли се подиграваше на човека срещу себе си.
Артър Гарднър направи едва забележим жест с ръката си, след което четиримата подчинени напуснаха кабинета, а Ландърс се приближи до бюрото му и застана до него. Всички бяха вперили поглед в Ноа и той имаше усещането, че е дошъл неговият ред да каже нещо, но нямаше никаква представа какво.
— Татко…
— Радвам се да видя, че не си пострадал сериозно — прекъсна го възрастният мъж.
Той определено не изглеждаше радостен, но думите прозвучаха достатъчно искрено, като се имаше предвид от чия уста излизат.
— Как ме намерихте?
— По същия начин, по който те открих и в петък вечер в полицейското управление — отвърна Чарли. — Засякохме мобилния ти телефон. Бяха извадили батерията му, но преди около час някой я сложи обратно и включи телефона ти.