За повечето хора скритото значение на този абсолютен покой оставаше непонятно. За Артър Гарднър тишината и спокойствието не бяха най-важното нещо. Шумовете, които той самият предизвикваше, бяха като музика за ушите му. Това, което той на всяка цена искаше да избегне, беше шумът, предизвикан от другите хора. Той му напомняше за тяхното съществуване. Беше го заявявал много пъти — ако една сутрин излезеше от дома си и разбереше, че по някакво чудо всички хора са изчезнали от лицето на земята, тогава щеше да види осъществена най-съкровената си мечта. Толкова много обичаше и ценеше самотата.
Двамата седяха, обгърнати от пълната тишина, в продължение на повече от минута, когато най-после Ноа събра куража да заговори:
— Съжалявам, татко.
— Няма нужда да ми се извиняваш.
— Наистина, съжалявам…
— Казах, че няма нужда — прекъсна го баща му, остави лулата на подложката й и се облегна назад в креслото си. — Чувствам се повече обиден, отколкото наранен при мисълта, че са успели да те използват в опита си да навредят на компанията и на клиентите ни. Разбира се, ние знаехме за съществуването на тези хора и смятахме, че сме достатъчно подготвени, но те успяха да ни изненадат, нали така? И трябва да призная — при тези думи по лицето му заигра странна усмивка, — че методът, който са избрали, като са изпратили на работа при нас красиво момиче, което да те съблазни, показва много по-голяма изобретателност от тяхна страна, отколкото някога съм очаквал, като знам каква е истинската им същност. Наистина са проявили въображение. Макар че действията им са напълно безскрупулни.
— Трябваше да внимавам повече.
— Глупости. И по-мъдри мъже от теб са ставали жертва на враговете си. Крале, индустриални магнати, сенатори, дори и действащи президенти са се поддавали на слабостите си — той взе лулата си, чукна я в ръба на бюрото и отново се зае с ритуала по пълненето и запалването й. — Да забравим всичко това. Страхувам, се, че има други, по-належащи неща, които трябва да обсъдим.
Ноа беше убеден, че ако се обърне назад в годините, можеше да изброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато бе водил откровен разговор с баща си. Сега като че ли предстоеше точно такъв разговор, но, честно казано, никак не беше в настроение за това. Първоначалният шок от случилото се отминаваше и сега бе ядосан и обиден, чувстваше се зле, беше страшно гладен и имаше ужасна нужда от почивка, за да успее да се отърси от цялата тази гадост.
— Татко, в момента въобще не се чувствам във форма. Какво толкова спешно трябва да обсъждаме?
Баща му отдавна заплашваше, че ще се оттегли от бизнеса, но надали точно този въпрос щяха да коментират в момента.
— Утре сутринта ще се случи нещо много важно, Ноа. Нещо, което ще постави началото на огромни промени. Събитията от изминалия уикенд, кражбата и заплахата от разкритие карат засегнатите страни още по-силно да се убедят, че е настъпил моментът за корекция на курса.
— Какво ще се случи?
Колкото и странно да беше, в следващите няколко секунди възрастният човек не можа да намери подходящите думи.
— Тази млада жена, тази Моли Рос и хората й… Разбираш ли разликата между света, какъвто съществува в техните представи, и действителността?
— В момента мисля, че не разбирам почти нищо.
— Ако изобщо са разговаряли с теб, то тогава съм сигурен, че са ти представили всичко от тяхната изкривена гледна точка. Обикновено първото нещо, за което започват да говорят, е гордият дух на нашето общество — последвалите думи бяха изречени с дълбок глас и пародия на уважение. — „Ние считаме тези истини за видни от само себе си, че всички хора са създадени равни, че те са дарени от своя Създател с някои неотчуждими права, че сред тези права са живот, свобода и стремеж към щастие…“29 и така нататък и така нататък. Това е бойният вик, който съвременният американски патриот надава, докато се е разположил удобно в креслото си, и трябва да се признае, че тези фрази наистина носят огромен заряд в себе си. Но още от много ранна възраст разбрах, че няма как Томас Джеферсън да е вярвал в това, което е написал в Декларацията. Нито един робовладелец не би го направил. Нито пък човек с такъв интелект и такива огромни познания по история като него би поставил равенство между себе си и неграмотните маси. По онова време той се е подготвял да води битка с една империя, подготвял се е да обори божественото право на краля, затова нагло е обявил, че Господ е на негова страна. Заявил е, че изконните права на човека са дадени от Бог и, че противно на съществуващото вярване от онова време, Всевишният няма да бъде на страната на английската кралска фамилия, ако конфликтът ескалира и се стигне до война. Джеферсън добре е знаел, че не е вярно, че тези права са дадени на човек от Бога, но е било необходимо да каже подобно нещо, за да създаде морална основа за революцията. Освен това сигурно е съзнавал, че възлага много по-големи надежди на обикновения човек, отколкото той някога е имал смелостта да покаже, че заслужава.
29
Това са встъпителните думи на Декларацията за независимостта, написани от Томас Джеферсън — Б.пр.