Трета част
„Съзнателното и интелигентно манипулиране на организирания живот и схващанията на масите е важен елемент във всяко демократично общество. Хората, които успеят да манипулират този невидим механизъм, съставляват истинското правителство, което в действителност управлява страната ни.“
Глава 32
Неочаквано Ноа се извини и бавно се отправи към елегантната баня, в съседство с кабинета на баща му. Когато десет минути след като си изхвърлил всичко от стомаха си, все още продължаваш да повръщаш, значи наистина не си добре. Ноа дълго остана да седи така, прегърнал порцелановата тоалетна чиния, изтощен и потънал в пот, сякаш бе участвал в маратон и след него бе направил четиристотин лицеви опори.
След като най-после гаденето отмина, той с мъка се изправи на крака, отиде до умивалника и пусна горещата вода. Напълни го, наведе се и изми лицето си. Остави топлината да проникне в него и така да мобилизира последните сили, с които изтощеният му организъм все още разполагаше. Изправи се, избърса се в хавлията, закопча и оправи ризата си и после с ръкав изтърка парата, събрала се по богато украсеното огледало.
Беше бял като платно и макар че беше на края на силите си, нямаше никакво намерение да се предава.
Лекарката бе казала, че още ден ще усеща нежеланите ефекти от лекарството, което му бяха давали, но че с времето те все повече ще отзвучават. Глътна още едно от хапчетата, които държеше в джоба си, и си каза, че най-лошото вече е зад гърба му. Не можеше да е другояче, защото освен че се налагаше да осмисли току-що казаното от баща си, трябваше да уреди сметките си с една млада жена, преди напълно да е загубил дирите й.
Ноа се спусна надолу по стълбите към отдела за кореспонденция, но краката едва го държаха и той за малко не се претърколи по последните няколко стъпала. Хората, покрай които преминаваше, се отдръпваха, за да му направят път, виждаха, че не е добре, долавяха гнева му и не искаха да се пречкат в краката му. Дишаше тежко, когато зави по последния коридор, и усещаше, че отново го облива студена пот.
Не очакваше в действителност да я намери на работното й място. Не можеше да си представи, че ще стои там и ще разпределя пощата, сякаш нищо не се беше случило. Но беше решил, че ще я открие на всяка цена, и не се сещаше откъде другаде да започне.
— Франк! — извика Ноа.
Шефът на отдела подаде глава иззад полиците с кореспонденция:
— Да, сър.
— Виждал ли си Моли днес?
— Не, сър. Трябваше да дойде на смяна, но така и не се появи. Преди час позвъних в агенцията, от която я наехме на работа, но все още не са ми се обадили обратно.
— Добре, благодаря ти. Тя оставила ли е нещо… и аз не знам… телефонен номер, на който може да бъде намерена, ако има нещо спешно?
Изглежда, този въпрос малко изненада Франк.
— Може би трябва да проверите в „Човешки ресурси“, господин Гарднър. Аз знам само телефона на агенцията, от която я наехме.
— За онази Моли, която е на временна работа ли говорите? — един от мъжете от отдела очевидно бе дочул разговора им и се приближи към тях. — Някой я е търсил през уикенда. Тази сутрин, когато дойдох, прослушах гласовите съобщения.
— Запазил ли си съобщението? — попита Ноа. — Много е важно.
— Изтрих го и не си записах нищо, защото беше лично. Изглежда, мъжът, който се е обадил, я е издирвал на всички възможни телефони. Каза, че майка й била в болница.
Ноа остана неподвижен, опитваше се да проумее смисъла на това съобщение. Тогава изведнъж се сети за думите на Уорън Ландърс, казани в кабинета на баща му. Бяха влезли през едното му ухо и излезли през другото, защото, както обикновено, той бе изцяло погълнат от своята собствена значимост, като че ли той беше единственият човек, на когото се случваха неприятни неща.