Ще ги накараме да съжаляват. Така се бе изразил господин Ландърс.
— В коя болница?
— В „Ленокс Хил“ — отвърна мъжът, след това се наведе към Ноа и тихо добави. — Не е моя работа, господин Гарднър, но, изглежда, нещата никак не са добри.
Глава 33
В таксито, на път за болницата, Ноа позвъни два пъти по телефона. Първия път се обади в болницата, за да разбере на кой етаж и в коя стая се намира пациентката, а втория път разговаря с една стара приятелка, на която имаше пълно доверие. Тя вече бе тръгнала и щеше да го чака във фоайето на „Ленокс Хил“.
През едно далечно лято Елън Девънпорт, от Ийст Хамптън, беше станала първата му истинска приятелка. Приятелството с момиче беше нещо напълно непознато за него, защото въпреки че взаимно се бяха харесали още от първия миг, и двамата веднага разбраха, че най-глупавото нещо, което могат да направят, бе да станат гаджета. Все пак просто за да се уверят, че са прави, един път бяха излезли на среща, но неудобството, което и двамата бяха изпитали, можеше да се компенсира само от удоволствието, с което по-късно разказваха тази история на приятелите си.
Сега Елън беше специализант втора година по неврология в болницата „Маунт Синай“ в другия край на града. Когато Ноа й позвъни, тя точно приключваше с двайсет и четири часовото си дежурство, но вярна на себе си, веднага се съгласи да се срещне с него, без дори да попита защо.
Докато се движеше по коридора на отделението, Ноа забеляза три неща: огромната тълпа хора, които бяха изпълнили до краен предел малкия параклис на етажа; малка група посетители, застанали пред една врата в дъното на коридора; и доктор Елън Девънпорт, облечена в измачкана бяла престилка, която му махаше от една ниша близо до асансьорите.
Когато се приближи до него, Елън го прегърна, след това се отдръпна назад и каза намръщено:
— Изглеждаш ужасно, Гарднър.
— Благодаря.
Вниманието му бе съсредоточено върху хората, които се въртяха из коридора, едновременно страхувайки се, че може да срещне Моли или че може никога повече през живота си да не я види. Някои от хората се заглеждаха в него, по всичко изглеждаше, че много добре знаеха кой е той.
— Хей — Елън щракна с пръсти пред очите му, — съвсем сериозно ти говоря. Трябва веднага да си легнеш.
— Елън, моля те, направи ми една услуга — започна Ноа.
Ръцете му леко потреперваха, докато вадеше шишенцето с лекарството от джоба си. Сложи едно хапче в устата си и го преглътна без вода.
Елън взе шишенцето от ръцете му и го приближи до очите си. После внимателно изгледа Ноа отново, този път беше истински разтревожена.
— Ако ще ме молиш да ти предпиша още метадон, трябва да знаеш, че съм си оставила рецептите на работата.
— Жената в стаята в дъното на коридора — прекъсна я Ноа. — Моля те да й помогнеш. Не знам как — извикай специалист, направи всичко, което трябва. Искам да съм сигурен, че за нея се грижат добре.
— Ноа, лекарите тук са наистина много добри.
— Чуй ме, Елън…
Ноа замълча, защото в този момент до тях се приближи една непозната жена. Беше възрастна, с болнав вид и слаба като тръстика. С крайчеца на окото си Ноа бе забелязал, че тя току-що излезе от стаята в дъното на коридора. Жената кимна почтително към Елън, обърна се към него и когато заговори, в гласа й имаше много повече мъка, отколкото в думите, които изрече:
— В момента е будна. Някой й е казал, че си тук и тя иска да разговаря с теб.
Глава 34
Ноа стоеше до вратата и наблюдаваше как последните посетители се сбогуваха и после един по един минаха покрай него. Навсякъде в стаята бяха подредени цветя — в кошници, във вази, дори в кани за вода. Бяха вкарани няколко допълнителни масички на колелца, за да има къде да се сложат многобройните подаръци от доброжелателите.
Последният от посетителите затвори вратата след себе си, но Ноа продължи да стои на мястото си, докато Бевърли Емерсън не погледна към него. Тя се усмихна едва — едва и с превързаната си ръка направи жест, с който го канеше да седне до леглото й.
— Ето, че отново се срещаме — каза тя.
Шепнеше едва доловимо, като че ли белите й дробове можеха да задържат минимално количество въздух.
По лицето и ръцете й имаше следи от побой, черни, неравномерни петна с жълтеникави кръгове около тях. На врата й имаше превръзка, с нещо кафяво, засъхнало в средата. Беше отпаднала и останала съвсем без сили. Приличаше на бледа сянка на жената, с която Ноа се бе запознал в петък вечер. Единствено непроменено бе неповторимото огънче, което играеше в светло-зелените й очи.