Ноа нямаше представа какво трябваше да каже, затова изговори първото, което му мина през ума:
— Ще се оправиш.
При тези думи тя отново се усмихна, поклати бавно глава и докосна леко ръката му.
— Не трябва да се самозаблуждаваме — промълви тя. — Нямаме време за това.
Докато говореше, дъхът й излизаше на пресекулки, успяваше да изговори само по една-две думи, преди отново мъчително да си поеме въздух.
— Не очаквам да разбереш защо Моли стори онова, за което я бях помолила — тя стисна ръката му по-силно, като че ли цялата й сила бе съсредоточена в този жест. — Аз съм виновна, не тя. Но сега съм на смъртно легло и затова те моля да забравиш всичко друго, освен онова, което ще ти кажа.
— Добре.
— Дъщеря ми е в опасност. Трябва да ми обещаеш, че ще я отведеш на сигурно място.
В главата му се блъскаха всякакви противоречиви мисли, но въпреки обърканото си състояние и събитията от последните дни, за първи път в живота му приоритетите му се подредиха съвсем ясно и той разбра, че отговорът може да бъде само един-единствен:
— Обещавам.
Натискът върху ръката му леко намаля, жената отпусна глава върху възглавницата и затвори очи. След малко по лицето й пробягна бегла усмивка, сякаш бе приключила с мълчаливата си молитва.
— Благодаря ти — прошепна Бевърли.
Ноа не отговори, не искаше да излезе така, все едно благодарствените й думи бяха отправени към него.
— Отпратих Моли от тук, но тя все още не е в безопасност — промълви тя. — Сега чака близо до летището. Отвори най-горното чекмедже на нощното шкафче. Моли се обади и каза на една от сестрите къде се намира, записано е на едно листче.
— Добре — отвърна Ноа. — Тогава да тръгвам.
Той понечи да освободи ръката си от нейната, на тя не го пускаше.
— Знаеш ли срещу какво се борим, синко?
— Мисля, че да. Срещу едни много лоши хора.
Тя го погледна така, сякаш завиждаше на наивността му.
— „Послание на свети апостол Павел до Ефесяните, 6:12“, прочети го, когато можеш.
— Ще го направя — обеща той.
— В теб има много сила, Ноа. Повече, отколкото ти самият можеш да повярваш. Отдавна знам за майка ти и за добрите дела, които е искала да извърши. Точно това е видяла Моли в теб, поне тя така ми каза. Ти си копие на майка си, не на баща си. А сега и аз виждам точно това.
— Радвам се, че някой мисли така.
— Ноа…
— Да.
Отново се появи същата бледа усмивка.
— Ноа, като Ной от библията, нали се сещаш?
Ноа кимна и въпреки всичко около себе си, не успя да сдържи усмивката си.
— Ной от Стария Завет.
При тези думи жената отново стисна ръката му.
— Той не е бил избран, защото е бил най-добрият човек, живял някога на земята — каза тя тихо. — Просто в онзи момент не е имало по-добър от него.
Едва бе направил няколко крачки в коридора, когато Елън Девънпорт го настигна. Стисна го здраво за ръкава, дръпна го в една от близките стаи, която служеше за склад, и затвори вратата.
— Трябва да тръгвам, Елън.
— Първо трябва да ме изслушаш. Току-що научих някои неща, докато ти беше вътре. Каква ти се пада тази жена?
— Майка на моя приятелка.
Елън кимна.
— Седни за малко:
По тона й разбра, че не трябва да спори с нея, затова придърпа една табуретка и седна.
— Какво има?
— Предполагам вече знаеш, че тя умира.
— Как можеш да говориш подобни неща? Просто й е бил нанесен жесток побой, нали така? Не е толкова стара. Всичко ще се оправи с времето…
— Тихо. Чуй ме сега. Някои неща не могат да минат с времето, Ноа. И който й е причинил това, го е направил, с цел да я убие.
— Какво искаш да кажеш?
— С никого няма да споделяш това, което ще ти кажа, разбра ли? И то не само защото мога да си изгубя разрешителното.
— Добре.
— Наистина са я пребили, но са го направили само за собствено удоволствие. След това са я отровили.
Ноа усети как по тялото му преминаха тръпки.
— С какво са я отровили?
— Паракват — отвърна Елън, но по погледа му разбра, че това не му говори нещо. — Сега разбираш ли какво точно са направили онези зверове? Паракват е хербицид. Използва се за унищожаване на плевели.