— Станете.
Мъжът се облегна назад в стола си, усмихна се смутено и не реагира на заповедта. Огледа се наоколо, търсейки морална подкрепа от хората около него, но никой не срещна погледа му.
— Извинете, че ви прекъснах — каза той неуверено.
В отговор на това Артър Гарднър повдигна леко отворената си длан и по този начин напомни на мъжа, че съвсем ясно му е наредил да се изправи. Изминаха няколко дълги секунди, преди онзи да се подчини.
— За ваше спокойствие — продължи Артър Гарднър, — искам да ви уверя, че дребният проблем, с който дойдохте днес при нас, вече е решен. Скандалът с историята във „Вашингтон пост“ е потушен, екип от компютърни специалисти упорито работи, за да открие откъде е изтекла информацията, а авторите на документа убедително са отрекли неговото съществуване и са хвърлили цялата вина върху раздутата местна бюрокрация, намираща се някъде из затънтените краища на Средния запад. Този път кой е виновникът, Ноа?
— Националната гвардия на щата Илинойс — отвърна Ноа.
— Така. Кризата е предотвратена. Още преди десет часа тази сутрин синът ми се справи чудесно със задачата. Ноа е изключително умно момче, казвам го, но съм сигурен, че и той ще се съгласи с мен, че все още не е наследил умението на баща си да преследва жертвата докрай. Въпреки това се справи блестящо с тази не особено трудна задача.
Ноа точно отпиваше от кафето си и при тези думи на шега вдигна чаша за поздрав, с което искаше да покаже, че е приел и оценил похвалата. С крайчеца на окото си забеляза, че мъжът, който стоеше прав в другия край на масата, вдигна пръст, за да привлече внимание.
— С цялото ми уважение към вас, господин Гарднър, това може да е точно така, но…
— Достатъчно!
С неочакван прилив на енергия за човек на седемдесет и четири години Артър Гарднър блъсна с ръка тежката папка от масата и тя се удари в стената. Представителят на правителството млъкна, очите му се разшириха, а устата му остана да виси отворена, без да довърши думите си. Още преди листовете, изплъзнали се от папката, да паднат върху килима, двама стажанти мигновено се измъкнаха от сянката и като момчетата, които подават топките на Уимбълдън, бързо отнесоха останките.
— Преди време един журналист писа в „Уол Стрийт Джърнъл“ — докато говореше, бащата на Ноа подръпна ръкавите на ризата си, за да ги оправи след направеното усилие, — че съм по-богат от самия Господ. Не вярвам в Господ, а както повечето бързо развиващи се млади икономики по света, вече не вярвам и в господството на долара. В момента за мен има само две свети неща. Първото от тях е времето ми и затова ви предупреждавам да не ми губите нито секунда повече. И второто е заветът, който оставям след себе си. Днес възнамерявах да ви дам възможност и вие да станете част от него, но с тези прекъсвания не знам дали това ще бъде възможно. А сега, ако няма други възражения, които да ни отклонят от известния ви дневен ред, бих искал да продължа.
Всички запазиха абсолютно мълчание.
— Добре — кимна той. — Докато се запознавах с онзи злополучен документ и като знам как стоят нещата при вас, се сетих за две значими събития в живота ми. Първото се случи в началото на 1989 година, когато група бизнесмени дойдоха при мен със задача, която беше истинско предизвикателство. През изминалия век техните предшественици бяха работили здраво и бяха успели да изградят бизнес, който участваше на пазара със стотина милиона долара. Наследниците им бяха доволни от това, което бяха получили, но искаха да го доразвият още малко. Може би да разширят участието си на вътрешния пазар с три до пет процента годишно. Затова дойдоха при мен, стиснали почтително шапките си в ръце, и ме попитаха дали тези безкрайно високи цели са постижими. И те, също като вас, носеха една папка. В нея бяха всичките им страхове и тревоги, скромните им надежди и мечти.
Завъртя се и се обърна директно към мъжа, който все още стоеше прав в другия край на стаята:
— Господин Пърсел, ако не греша? Доколкото ми е известно, вие сте бавно изгряваща звезда във всемогъщото Министерство на вътрешната сигурност, нали така?
Единственият отговор, който последва, беше отсечено кимване с глава.
— Преди малко горяхте от желание да изкажете мнението си. Ето, на стената ви очаква една съвсем нова дъска за писане, почистена преди малко. На ваше разположение има и няколко цветни маркера. Надявам се, че ще успеем да ви намерим дори и лазерна показалка, която да ви помогне да насочите вниманието ни към интересните примери, които сте ни подготвили. И сега, бихте ли искали вие да водите събранието, или ще ми предоставите възможността да продължа аз?