Моли обясни, че трябва да се измъкне от града и да отиде на среща в другия край на страната и то възможно най-бързо. Пътуването с кола беше немислимо, трябваше да вземе самолет, ако искаше да пристигне навреме. Проблемът беше в това как да премине през проверките и да се качи на борда, като се има предвид, че името й сигурно вече оглавяваше списъка на лицата, издирвани от Министерството на вътрешната сигурност.
Докато я слушаше, Ноа внимателно проучваше лицето й. Беглата прилика със снимката на майка му, която тя съзнателно се бе постарала да постигне, вече не се забелязваше. Тя и без това бе предназначена да въздейства само на подсъзнанието му. И сега, докато стояха под ярките неонови светлини на ресторанта в „Куинс“, Ноа осъзна на кого всъщност прилича Моли.
И тогава в главата му се роди една блестяща идея.
Глава 36
Ноа се върна от телефонната кабина в близост до входната врата на ресторанта, седна в сепарето и се примъкна близо до Моли, за да могат да разговарят, без никой да ги чуе.
— Хайде, готови сме.
— Какво значи готови сме? Да не искаш да кажеш, че позвъни на един телефон и с това отмени всички мерки за сигурност на международното летище?
— Направих нещо много по-важно от това — отвърна Ноа и се огледа около себе си. — Тук някъде не видях ли багажа ти?
— Да…
— Дай да видя какво има в него.
Моли изглеждаше напълно объркана от тази молба, но въпреки това се наведе, вдигна малката платнена торба, която бе оставила на пода до краката си, и я сложи на масата.
Ноа дръпна ципа и започна да рови в нея, извади една бейзболна шапка, избелял суитчър и чантичка за гримове.
— Имаш ли слънчеви очила? Няма значение, моите са тук.
— Добре — обади се Моли, — вече е крайно време да ми кажеш какво възнамеряваш да правиш.
— Някога задавала ли си си въпроса какво правят известните личности, когато им се наложи да летят с редовните авиолинии, за да избегнат данданията по летищата, през която ние обикновените хора минаваме?
— Никога не съм се замисляла за това.
— Обаждат се по телефона, точно както аз направих преди малко. Всички големи авиокомпании имат VIP салони в по-важните градове, освен това има една обслужваща компания, KTL, която ние от офиса също използваме, и тя още повече ще улесни придвижването ни. Ще ни посрещнат пред вратата на летището и ще ни изпратят до борда на самолета…
— Чакай, Ноа — прекъсна го Моли, — спри за малко. Ние не сме известни личности.
— Права си, не сме. Но аз съм богато хлапе от влиятелна фамилия и никак няма да им е трудно да повярват, че съм гадже на някоя знаменитост.
— Не мога да разбера за какво говориш.
— Ами гаджето ми се казва Натали Портман — заяви Ноа с усмивка.
Тя го изгледа все едно той напълно се бе побъркал.
— Какво?
— Точно така — продължи Ноа. — Тя е сред най-известните актриси, но се занимава предимно с некомерсиално кино, така че средностатистическият американец не би я разпознал лесно, ако я срещне на летището. На ръст сте приблизително еднакви…
— Изобщо не приличам на Натали Портман.
— Всъщност приличаш, а освен това имаме време да те понагласим, докато лимузината пристигне.
Той протегна ръка, за да прекара палеца си по една от веждите й, но тя се отдръпна и отблъсна ръката му.
— Спокойно — каза той тихо, — всичко ще бъде наред.
— Напротив, нищо няма да бъде наред.
Той постави ръката си върху нейната и въпреки че тя все още не бе убедена в думите му, този път не се отдръпна.
— Вярвай ми — прошепна Ноа.
Моли се върна от тоалетната, след като десет минути бе престояла там с чантичката си с гримове и се бе постарала да изпълни указанията на Ноа. Беше облякла суитчъра с логото на университета „Вандербилт“, беше вдигнала косата си на малък кок и беше сложила съвсем малко червило и спирала, за да създаде общоприетата представа за звезда, която в ежедневието си не носи никакъв грим. Най-хубавото нещо в цялата тази ситуация беше, че когато истинските звезди са на обществено място, но се опитват да се скрият от папараците и тълпите почитатели, правят всичко възможно да не приличат на себе си.