— А сега — започна Кайл весело, — бързо преминаваме през метал детектора и отиваме в залата за полети, където ви чака чаша прекрасно охладено шампанско. Навреме ли се движим?
— Мисля, че да — отвърна Ноа.
Моли въздъхна отегчено и облегна глава на рамото му. Представлението й беше достойно за „Оскар“.
Когато приближиха към зоната за проверка, един служител от охраната, който до този момент стоеше отстрани, остави списанието си и застана на работното си място.
Когато го видя, Ноа спря толкова неочаквано, че Моли се блъсна в гърба му.
— Някакъв проблем ли има? — попита Кайл и леко се намръщи.
— Извинете ни за момент — отвърна Ноа. — Току-що се сетих, че трябва да се обадим по телефона.
Той поведе Моли към телефонната кабина в близост до вратата, през която бяха влезли преди малко. Там нямаше да ги чуят нито Кайл, нито останалите пътници.
— По дяволите — прошепна той.
— Какво има? — попита Моли. — Всички гледат към нас.
— Прави се, че се обаждаш по телефона. Трябва ми малко време, за да измисля какво да правим.
Моли вдигна слушалката, постави я до ухото си, натисна няколко бутона и придърпа Ноа по-близо до себе си.
— Кажи ми какво става.
— Погледни онзи мъж от охраната.
Моли извърна поглед към него.
— И какво?
— Не разбираш ли за какво става въпрос? И този ако не е луд фен на „Междузвездни войни“, аз главата си режа.
Може би това впечатление се създаваше от прическата в стил Люк Скайуокър, от различните чорапи, които се подаваха под нелепо късите му униформени панталони, от смешната брадичка и очилата с рогови рамки, но всичко в този човек показваше, че той е заклет фен на сагата, а това не вещаеше нищо добро.
— Нищо не разбирам…
— Натали Портман играе в три от епизодите на „Междузвездни войни“ — прошепна Ноа съвсем тихо.
— Чак сега ли се сети за това?
— Толкова много мразя тези филми, че изобщо съм ги изтрил от съзнанието си. Но съм готов да заложа и последния си долар, че този ненормалник може да разпознае Натали Портман и на тъмно. Трудно можеш да разбереш хора като него, сигурно й е направил олтар в мазето в къщата на майка си и всяка вечер пали свещи пред снимката й.
Моли се облегна на рамото му, хвърли крадешком още един поглед към охраната и преглътна трудно.
— И какво ще правим сега?
— Предлагам да излезем от тук и да се опитаме да измислим нещо друго.
— Не — отвърна тя категорично. — Нямаме никакво време. Щом вече сме стигнали дотук, не ни остава нищо друго, освен да продължим напред.
На Ноа му бяха необходими няколко секунди, за да се съвземе. Той кимна, оправи качулката на Моли, дръпна бейзболната й шапка още по-ниско над очите, затвори телефона и се отправи към мястото за проверка.
Ноа вървеше пръв — когато премина през вратата на метал детектора, не се чу абсолютно никакъв звук. Кайл беше застанал до рентгена, на който се проверяваше багажът на пътниците, беше готов да изглади всякакви недоразумения, ако властите забележеха вътре нещо странно. Платнената торба, която представляваше единственият им багаж, премина през машината без всякакъв проблем.
Но мъжът от охраната изгледа Ноа настойчиво, като че ли се колебаеше дали, за всеки случай, да не го претърси лично.
При последната промяна на степента на тревога Министерството на вътрешната сигурност беше изпратило директива до всички летища, която бе достигнала дори до този специален пропускателен пункт. В нея се напомняше кои са основните признаци за подозрително поведение — покупката на еднопосочен билет в последния момент преди полета, липсата на багаж, нервност и притеснителност от страна на пътника, проблеми с личните документи — а тези двамата отговаряха на всички посочени критерии.
Кайл се прокашля многозначително от мястото, на което беше застанал. Тази едва забележима намеса трябваше да напомни на служителите на летището, че това пътуване е било одобрено от хора, много по-високо в йерархията от тях и че тези двама високопоставени пътници не трябваше да бъдат тормозени от стандартната процедура по проверка.
С видимо неудоволствие младият служител кимна и направи на Ноа знак с глава, че е проверен и може да се подготви за качване в самолета.