Каза си, че тя не може да му вземе нищо друго, освен парите.
Но знаеше, че се самозалъгва. Знаеше, че това е лъжа.
За това ли му бе намеквала Стела в съня му? — хрумна му внезапно. Не бяха само парите. Глория се стремеше не само към тях. Тя искаше да дълбае в сърцето му, да извади душата му, докато и най-малкото късче щастие изтече заедно с кръвта.
Мразеше го за това, че се беше запазил, че не успя да го поквари. В известен смисъл винаги бе знаел това.
— Благодаря ти. Високо оценявам съгласието ти да изпиташ на гърба си цялото това неудобство.
Той погледна Дру и хвана ръката й.
— Хайде, стига! Нали не съм всеки ден на подобни тържества! Не се срещам с кинозвезди и политици под път и над път. Има да се перча след това — добави с усмивка.
— Аз предпочитам да съм си у дома и да си седя на люлката на верандата.
— Ти нямаш люлка на верандата.
— Значи трябва да си купя. Напомни ми. Та значи предпочитам да си седя на въображаемата си люлка и да пия чаша хубаво вино, докато слънцето залязва.
Заедно с теб, довърши наум Дру.
Каквото и да говореше, нещо не бе наред. Познаваше лицето му много добре. Толкова добре, че ако затвореше очи, можеше да го нарисува в съзнанието си. В очите му имаше тревога. Сет криеше нещо от нея, нещо, което силно го безпокоеше и измъчваше.
— Два часа — каза тя. — Ще стоим два часа и си тръгваме.
— Както кажеш, Дру. Ти решаваш колко да стоим.
— Ако питаш мен, никога нямаше да отида. Но няма начин да го избегна. Този път и двамата се бяха съюзили срещу мен. Чудя се дали изобщо някога ще достигнем до момента, в който родителите ни няма да могат да ни изнудват емоционално, за да направим нещо, което не искаме.
Тя говореше за своите родители, но думите й го накараха да мисли за Глория и страхът отново сви стомаха му.
— Това е само едно обикновено празненство, скъпа.
— О, де да беше само това! Празненство е, когато отиваш да се развличаш, да се веселиш, да се отпуснеш и да се наслаждаваш на компанията на хора, с които имаш общи неща. Аз нямам нищо общо с тези хора, Сет. Може би никога не съм имала. Майка ми иска да те покаже и аз трябваше да й позволя това, защото ме е отгледала и облякла тази вечер.
— Изглеждаш страхотно. Но трябва да се съгласиш, че аз също изглеждам добре.
— Как бих могла да отрека? Но не се опитвай да ме ободриш, няма да помогне. Въпреки това благодаря. Обещавам да ти върна жеста и да направя същото за теб на връщане, когато ще си изцъклил поглед и ще бъдеш неадекватен, защото ще са те разпитвали и измъчвали на колелото като Светата инквизиция.
— Това означава ли, че за теб има значение какво мислят те за мен?
— Разбира се. — Развеселена, тя извади червилото си и не видя как челюстта му се стегна. — Искам всички тези хора, които изразиха своята лепкава и лицемерна симпатия към мен, когато се разделих с Джона, всички онези, които очакваха да направя гаф или да кажа нещо неподходящо, което щяха да дъвчат до безкрайност на следващата вечеря, да те видят. Искам да ги накарам да си кажат: „О, Дру със сигурност си е стъпила на краката и се е оправила. Виж я ти! Не си е губила времето. Хванала е il maestro giovane6.“
Напрежението се пренесе от врата към гърба му и беше толкова силно, че той не успя да го отхвърли.
— Значи аз ще бъда нещо като символ за твоя настоящ статус — успя да каже и се опита да бъде весел.
Тя начерви устните си и затвори червилото.
— И то много повече, отколкото диамантена огърлица от „Хари Уинстън“. Доста е жалко, тъпо и женско, но не ме интересува. Знаеш ли, за мен беше голямо откритие да осъзная, че все пак приличам на майка си, щом искам да те покажа на тези хора.
— Не можем да избягаме от потеклото си, нито от гените. Колкото бързо и надалеч да тичаме.
— Но е депресиращо. Ако е така, ще трябва да скоча от някоя скала. Нямам никакво намерение да пропилея живота си, като участвам в благотворителни комитети и в четвъртък следобед давам чай за знатните дами на Вашингтон.
Нещо в мълчанието му я накара да протегне ръка и да хване неговата.
— Два часа, Сет. Максимум.
— Твоя воля.
Няколко минути след като влязоха в балната зала, Сет получи първата си представа за предишния живот на Дру.
Групи от хора се движеха, смесваха и преливаха една в друга под звуците на дванадесет членен оркестър. Декорът беше патриотичен — преобладаващите цветове бяха червено, бяло и синьо. Такива бяха цветята, покривките на масите, балоните и знамената.
В центъра на залата се извисяваше огромна сладоледена скулптура на американското знаме, изваяна така сякаш то се вееше от вятъра.