Той стана на крака и хвана лицето й с двете си ръце. Усмивката му бе магнетична и заразителна.
— Ето го и моето най-хубаво момиче.
— Ти казваш това на всяка от твоите внучки.
— И го мисля всеки път, когато го казвам. Къде е този художник, за който майка ти ми продъни ушите? Сигурно е този. — Докато държеше рамото на Дру с една ръка, той подаде другата на Сет. — Е, ти въобще не приличаш на идиот, момче.
— Опитвам се, сър.
— Дядо! Какво говориш?
— Спокойно. Според мен си достатъчно умен, щом си прекарваш времето с това хубаво нещо тук! На твое място аз щях да направя същото.
Сет се разсмя.
— Напълно съм съгласен, сър.
— Представям ви — сенатор Уиткомб, Сет Куин. И престани да ме объркваш и злепоставяш, дядо.
— Това е единствената привилегия на един стар човек — да затруднява и обърква внучките си. Много ми харесва вашата работа — обърна се сенаторът към Сет.
— Благодаря ви, сър. И на мен ми харесва вашата.
Устните на Уиткомб се свиха за миг, а бузите му се набръчкаха, но сетне се отпуснаха в усмивка.
— Това момче освен вкус и ум има и твърд характер. Ще видим. Моите източници ми докладваха, че с картините си вадите прилични пари за живеене.
— Спокойно — обърна се Сет към Дру, тъй като тя понечи да се намеси. — Щастлив съм, че мога да живея, като върша онова, което обичам. А както се отбелязва във вашата биография, вие сте голям спонсор на изкуствата. Значи разбирате и оценявате изкуството заради самото изкуство. Финансовите постъпления са на второ място.
— Строите лодки и яхти също така.
— Когато мога. Моите братя са най-добрите проектанти и строители на дървени плавателни съдове по цялото Източно крайбрежие. Ако посетите отново Сейнт Крис, може да наминете и да се уверите лично.
— Може и да го направя. Дядо ви е бил учител. Така ли е?
— Да — отвърна безизразно Сет. — Беше.
— Най-почтената и благородната от всички професии. Срещнах го веднъж на един политически диспут в колежа. Беше интересен и оригинален човек. Осиновил е три момчета, нали?
— Да, сър.
— Но вие сте син на дъщеря му.
— Така да се каже. Нямах щастието да бъда с дядо ми през целия си живот, така както Дру има щастието да е с вас. Но неговото влияние върху мен е много силно и е оставило дълбоки следи. Надявам се той да е поне наполовина толкова горд с мен, колкото аз с него.
Дру сложи ръка върху рамото на Сет, понеже почувства напрежението, което го бе обзело.
— Ако нямаш нищо против, бих искала да танцувам, Сет.
— Разбира се. Извинете, сенаторе.
— Аз ти се извинявам — рече Дру, когато той я прегърна и двамата се понесоха по дансинга. — Моля те, не се сърди.
— Няма защо.
— Напротив. Има. Но той си е такъв. Това е в природата му — да задава въпроси и да изисква отговори. Професионално изкривяване.
— Той обаче не искаше да ме пече на бавен огън като баща ти.
— Не. Той няма това чувство за притежание и власт, и освен това е по-склонен да ми позволи да вземам сама решенията си, да се осланям на собствените си инстинкти.
— Харесва ми. — Това, помисли си Сет, всъщност беше част от проблема. Защото бе видял един интелигентен и проницателен мъж, който обичаше своята внучка и искаше най-доброто за нея. Което автоматично водеше до заключението, че тя също очаква най-доброто за себе си.
А най-доброто едва ли бе издънката на един баща, когото никога не бе срещал, и една майка, която имаше склонност към алкохол и изнудване.
— Той обикновено е по-изтънчен, отколкото сега — обясни Дру. — И много по-умерен, толерантен. Но историята с Джона го вбеси. Сега предполагам, че ще иска на всяка цена да ме предпази от онова, в което се забърквам. Защо просто не си тръгнем?
— Бягството не е решение на нещата. Повярвай ми, опитвал съм го.
— Прав си, и освен това е много неприятно.
Когато музиката спря, тя извърна глава назад и видя зад гърба си Джона.
— Ако не е едно, ще е друго — рече тихо Дру. — Все още ли си въоръжен с такт и дипломация? Ще ти трябват изключително много за тази среща.
— Имам ги в изобилие.
— Дай ми малко на заем — рече Дру и устните й се извиха в студена, безразлична и нищо неказваща усмивка.
— Здравей, Джона. А това е Анджела, нали?
— Дру. — Джона понечи да се наведе и да я целуне по бузата, но зърна в очите й хладно и блестящо като острието на кама предупреждение, което проблесна за част от секундата, но бе достатъчно да го спре. Затова се задоволи само с учтиво ръкостискане. — Както винаги изглеждаш чудесно. Аз съм Джона Стубен — представи се той на Сет и му подаде ръка.