— И двете.
Поне беше честна, помисли си Дру. А тя уважаваше честността.
— Добре, приемам извиненията ти. Върви по пътя си и не прави повече грехове. А той дори нямаше смелостта да дойде, да ме погледне в лицето и да ми се извини като теб. Да признае, че е сгрешил. Защо си се свързала с подобен тип?
— Обичам го — отвърна просто Анджела. — С всичките му добри и лоши качества. Те вървят заедно с него.
— Да, изглежда наистина го обичаш. Желая ти щастие. Искрено.
— Благодаря. — Тя тръгна, но се обърна и добави: — Джона никога не ме е гледал така, както Сет Куин гледа теб. И мисля, че няма да го направи и след сто години съвместен живот. Така че всяка от нас е получила онова, което заслужава.
А една от нас, помисли си Дру, получи повече от онова, което някога е искала.
Сет беше напълно изтощен, когато двамата с Дру се прибраха в нейната къща край реката. От шофирането, от напрежението, от мислите, които се блъскаха като гръмотевични облаци в главата му.
— Много съм ти задължена.
Той обърна глава и я погледна, без да разбира.
— Какво?
— Благодаря ти за това, че бе толкова внимателен и тактичен през цялата вечер. Разпитът на дядо ми, самодоволството на бившия ми годеник, майка ми, която само цвилеше, изправена на задните си крака около теб, сякаш ти беше отличеният с първа награда жребец. Благодаря ти заради всички въпроси, намеци, спекулации и подпитвания, които издържа. Мина успешно през ситото на критиката.
— Е, ти нали ме предупреди. — Той сви рамене и отвори вратата на колата.
— Баща ми беше доста груб, на няколко пъти.
— Не особено. Той просто не ме хареса. — С ръце в джобовете, Сет тръгна с нея към предната врата. — Останах с впечатлението, че той всъщност няма да хареса никой мъж, който се приближи до неговата принцеса.
— Не съм никаква принцеса.
— О, захарче, когато една фамилия има политическа власт и пари в подобни размери, това я превръща в империя. Тогава ти неизбежно си принцесата. Само че просто не искаш да живееш в кулата от слонова кост.
— Не съм онова, което те си въобразяват за мен. И не искам да продължават да настояват да бъда. Нямам намерение да им угаждам, нито да им вървя по гайдата, нито да задоволявам желанията и изискванията им. Сега това е моят живот. Ще останеш ли?
— Тази нощ?
— Ами да, като начало.
Той пристъпи заедно с нея в къщата. Не знаеше какво да прави с отчаянието, с неочаквания страх, че може да загуби всичко, което се бе опитал така упорито и трудно да постигне и задържи.
Сет я притегли към себе си, сякаш да се увери, че може да задържи поне това. И чу подигравателният смях, който отекна в главата му.
— Трябва да… — Той притисна лицето си към извивката на шията й. — По дяволите. Имам нужда от…
— Какво? — Опитвайки се да го успокои, тя прекара ръце по гърба му. — Какво трябва да направиш? От какво имаш нужда?
От толкова много неща, помисли си Сет. Повече, отколкото съдбата можеше да му позволи да има. Беше сигурен в това. Но засега, за тази нощ онова, от което имаше нужда, беше само едно.
— От теб. — Той я завъртя, подпря гърба й на вратата с едно движение, бързо и неочаквано като мигване. Устните му прекъснаха въздишката на изненада с една дива целувка, която стигаше до свирепост.
— Имам нужда от теб — повтори, като я гледаше с широко отворени изумени очи. — Тази нощ няма да се отнасям с теб като с принцеса. — Той вдигна роклята й нагоре до кръста и ръката му, корава и гореща, се мушна между бедрата й. — И ти самата няма да искаш да го направя.
— Сет! — Тя се хвана за раменете му. Беше доста изненадана и объркана, за да го отблъсне. Всъщност дори не й мина през ума.
— Кажи ми да спра. — Той сграбчи и преплете пръстите й със своите.
В нея избухнаха паника, изкушение, вълнение, които се смесиха с неизпитвано досега удоволствие. Те сякаш я вдигнаха от земята и тя преодоля земното притегляне.
— Не. — Дру се остави на полета, въпреки че главата й шумеше. — Няма да спираме.
— Аз ще взема онова, от което се нуждая. — Той свали една от тънките презрамки, така че роклята се свлече до върха на гърдите й. — Ти може да не си готова за онова, от което имам нужда тази нощ.
— Не съм стъклена, нито чуплива. — Дъхът й клокочеше в гърлото. — Не съм слаба, нито страхлива. — Макар да трепереше, очите й бяха ясни и не се откъсваха от неговите. — И може да не си готов за онова, от което имам нужда тази нощ.
— В такъв случай ще трябва да го открием. — Той отново я завъртя, притисна я към вратата и захапа врата й.
Тя извика, като се подпря с юмруци.
Досега бяха правили любов нетърпеливо, с огромна нежност и дори със смях. Но Дру не познаваше тази любов, чрез която отчаянието, което го изпълваше, напираше да излезе. Отчаянието беше безмилостно, безпощадно и грубо. Тя не знаеше, че то може да се пренесе и у нея и да я обземе, така че да почувства същата убийствена сила в себе си. Или че може да се наслаждава на пълния си отказ от самоконтрол и разум.