Лицето на Сет беше пребледняло по време на цялата й тирада. Той обаче не й показа дори отвращението си.
— Историята ти нищо не струва.
— Може би. — Тя се разсмя и отново отпи от джина. — Но хората обичат подобни глупости, особено когато се отнасят до някой известен. Ще ти дам една седмица да ми донесеш парите. В брой. Но искам предплата. Да го наречем подсигуряване, за да си имаме повече доверие. Десет хиляди. Утре вечер, тук. В десет часа. Ако не дойдеш, започвам да звъня по телефоните. И можеш да бъдеш сигурен, че ще ги загрея здравата.
Той се изправи.
— Ако изхарчиш още десет хиляди за алкохол и дрога, Глория, ще умреш в склада на някоя мръсна дупка като тази много преди да можеш да се порадваш на милиона си.
— Ти не бери грижа за мен. Мога да се пазя сама. Платѝ питиетата ми.
Сет, без да каже нито дума, се обърна и тръгна към вратата.
Не можеше да се върне вкъщи. Не и когато възнамеряваше да седне в мрака и тихо и кротко да се напие.
Знаеше, че това е бягство, самосъжаление, еднопосочен билет. Здравото напиване бе нещо като патерици, които ще ти помогнат да вървиш, но краката ти ще останат счупени. Една илюзия, но и капан.
Много важно! Пет пари не даваше за това! Трябваше да се излекува. Затова си наля още една чаша „Джеймисън“ и загледа тъмнокехлибарената течност на светлината на едничката лампа, която бе запалил в ателието си.
Братята му му дадоха да вкуси първото си уиски на двадесет и една години, на рождения му ден. Бяха само четиримата. Седяха на кухненската маса, а децата и жените ги нямаше.
Това бе един от онези силни, изпълнени с очарование мигове, които никога нямаше да избледнеят или да изчезнат. Ароматният дим на пурата, която Итън пушеше тогава, го обгърна и сега. Вкусът на питието беше стипчив и остър върху езика му, сетне слезе по гърлото и го изгори, докато накрая се разля и стопли стомаха му. Звукът от гласовете на братята му, техният смях и абсолютната сигурност, че той е част от тях, че принадлежи на тази общност, бяха живи и реални и в този миг.
Сега не го интересуваше вкусът на уискито. Но то бе онова, което човек търси, когато целта му е да постигне забвение.
Сет отдавна бе престанал да се пита какво представлява Глория Делоутър и как и защо е станала такава. Част от нея беше и в него самия и той приемаше, че е бил белязан по рождение. Не вярваше в греховете на бащите, нито на майките. Не вярваше в покварената кръв. Всеки един от братята му беше преминал през някакъв вид ужас, но въпреки това те бяха най-добрите мъже, които познаваше.
Каквато и частица от Глория да носеше в себе си, тя е била изтръгната и изхвърлена благодарение на почтеността, гордостта и състраданието, което му бяха дадени от семейство Куин.
Може би това бе една от причините, поради които тя ги мразеше. Него и всички останали. Всъщност нямаше значение защо. Глория беше част от неговия живот и той трябваше да се справи сам с нея.
По един или друг начин.
Сет седеше и пиеше под светлината на единствената лампа в стаята, пълна с картини и инструменти за работата, която обичаше. Вече бе взел своето решение и щеше да живее с него. Но поне тази нощ можеше да забули бъдещето, да го забрави с бутилката ирландско уиски и тъжните блусове, които бе избрал за фон.
Когато клетъчният му телефон започна да звъни, той изобщо не му обърна внимание. Надигна бутилката и пи направо от нея.
Дру затвори телефона и започна да крачи из стаята. През последните два часа бе звънила повече от десетина пъти и бе изкопала пътечка върху пода от вървене напред-назад, като звяр в клетка. От момента, когато се обади Обри да го търси.