— Познавал е синовете си — рече тихо Дру.
— Да, по-добре от мен. Когато умря, реших, че те ще се отърват от мен. Дори ми хрумна да избягам. Не можех дори да повярвам, че ще ме задържат. Те не ме познаваха, така че какво ги спираше? Но бяха дали обещание на Рей. Промениха своя живот заради мен. Създадоха ми дом — в началото доста див и разхвърлян, защото Кам се грижеше за всичко сам. Все още беше ерген.
За пръв път откакто бе започнал своя разказ, Дру забеляза как скръбта се изпарява и в гласа му се прокрадва хумор.
— Постоянно забравяше и загаряше нещо в микровълновата печка или пък наводняваше кухнята. Човекът не знаеше как да върти домакинство. Аз им причинявах, особено на Кам, толкова грижи и неприятности, колкото можех да измисля. А можех много, бях изобретателен. Постоянно очаквах да ме изритат или да ми залепят някоя плесница. Те обаче ме търпяха и постоянстваха. Останаха с мен и когато Глория се опита да ги издои, така както правеше с Рей. Тогава те се бориха за мен. Дори преди да открият, че всъщност аз съм внук на Рей, те ме приеха като един от тях.
— Те те обичат, Сет. Всеки може да види това. Толкова много те обичат, не само заради обещанието пред баща си, а заради теб самия.
— Знам. На света няма нещо, което да не бих направил за тях. Включително и да платя на Глория, както го правя, откакто съм навършил четиринадесет.
— Но тя не си отива.
— Не. Тя винаги се връща. Ето къде бях тази вечер. Срещнах се с нея, за да обсъдим последните й изисквания. Разбрах, че е идвала в твоя магазин. Мислех, че е искала само да те огледа по-отблизо, но всъщност тя си е правила други сметки.
— А, онази жена. — Дру се вцепени и я побиха студени тръпки. — Хароу, така каза. Гло Хароу.
— Тя е Делоутър. Мисля, че Хароу е майчината й фамилия. Баба ми се казва Барбара Хароу. Знае всичко за твоето семейство. Парите, връзките, политическото ви положение. Ще обърка всичко и ще направи всичко по силите си, за да те нарани, да те очерни. Както и моето семейство, ако не й платя онова, което иска.
— Това е само друга форма на изнудване. Знам как някой използва чувствата ти, за да те изстиска. Тя използва любовта ти като оръжие.
При тези думи го побиха студени тръпки и той сякаш чу ехото от гласа на Стела в главата си.
— Какво каза?
— Казах, че Глория използва любовта ти като оръжие, а ти й позволяваш. Поставяш го сам в ръцете й. Това трябва да престане. Трябва да разкажеш всичко на семейството си. Сега.
— Господи, Дру! Не мисля, че най-правилното нещо е да им кажа всичко. Още по-малко в два часа сутринта.
— Знаеш много добре, че е най-правилното. Единственото, което трябва да направиш. А мислиш ли, че за тях времето е от значение?
Тя отиде до работната маса, където бе телефонът.
— Мисля, че трябва да се обадиш първо на Ана. Тя ще се свърже с останалите. — Дру вдигна слушалката. — Искаш ли ти да й се обадиш и да й кажеш, че тръгваме към тях, или аз да го направя?
— Ти какво взе да се разпореждаш и да командваш?
— Разпореждам се, защото май се нуждаеш точно от това. Нима си мислиш, че ще стоя просто така, със скръстени ръце, и ще й позволя да ти стори това? Нима смяташ, че някой от нас ще го направи?
— Истината е, че тя е като бреме на гърба ми. Като маймунката, която винаги нося на рамото си. Не искам да скочи върху теб или върху семейството. Трябва да ви защитя от нея.
— Да ме защитиш ли? Радвай се, че все още не съм запокитила телефона върху теб. Твоето велико и много умно решение беше да се разделиш с мен, да ме прогониш, да ме накараш да си отида. Какво си мислиш? Че на мен ми трябва такъв самопожертвователен рицар на бял кон?
Той се засмя.
— Това нещо като мъченик ли е?
— Почти.
Сет вдигна ръка.
— Добре, не хвърляй телефона. Дай ми го.
18
Кухнята винаги беше мястото за семейни срещи. Спорове, дискусии, малки празненства — всичко се провеждаше тук. Тук се правеха планове и се вземаха решения. Край старата кухненска маса се порицаваха лошите постъпки, а много по-често се раздаваха награди. Ето защо никой не смяташе, че тя трябва да бъде сменена.
И сега всички се бяха събрали около нея. На печката бе сложено кафе и лампите в цялата къща бяха запалени, за да прогонят мрака. На Дру й се стори, че едва ще се поберат в това ограничено пространство толкова много хора. Но те направиха още едно място. Направиха място и за нея.
Всички дойдоха, без да се поколебаят, излизайки от постелите си и измъквайки сънените си деца от леглата. Сигурно бяха озадачени и стреснати, но никой не зададе въпроси. Дру чувстваше как в спокойния среднощен въздух се промъква напрежение, което расте и се сгъстява.