Отново се препъна, стъпи накриво с едната обувка, която се изхлузи от крака й, но Глория бе толкова пияна, че дори не забеляза това. Куцукайки, довлече тубата до вратата на работилницата и се изправи да си поеме дъх.
Трябваше й известно време, за да отвинти първата капачка. Докато се мъчеше, непрекъснато сипеше ругатни по адрес на момчето от бензиностанцията, което ги бе напълнило за нея.
Още един задник в света, пълен със задници! — псуваше и попържаше Глория.
Но доброто й настроение се възвърна, когато изсипа бензина върху вратата и острият му силен мирис изпълни въздуха.
— Натикайте си дървените лодки в задника! Мамка ви, Куин! Да ви го начукам!
Разля бензин и върху тухлената стена, върху стъклата на прозорците, върху красивите храсти, които Ана бе посадила край основата на сградата. Когато едната туба се изпразни, взе другата.
Беше истинско удоволствие да я хвърли, наполовина пълна през прозореца и да чуе звъна на счупеното стъкло.
Сетне се наведе над куфара и извади две бутилки, които предварително бе напълнила с бензин и запушила с парцали.
— Ето ви коктейл „Молотов“! Ще ви хареса! Приготвила съм два, копелета!
Тя щракна запалката си и на лицето й се изписа усмивка, когато я поднесе към парцала.
Той пламна по-бързо, отколкото предполагаше, и опари пръстите й. Леко стресната и уплашена, Глория запрати бутилката към прозореца, но уцели тухлената стена.
— По дяволите! — извика сърдито, защото пламъците подпалиха храстите, запълзяха по земята и тръгнаха към вратата. Но тя искаше много повече.
Приближи по-наблизо и когато топлината на огъня започна да ближе лицето й, запали и втората бутилка. Този път целта бе по-близка. Глория чу звъна на стъклото и видя пламъците, които избухнаха, когато бутилката се счупи на пода вътре в работилницата.
— А сега да ви видя! Цунете ме отзад! — крещеше тя, докато се наслаждаваше на разгарящия се пожар, преди да изтича към колата си.
Ракетата експлодира в небето под формата на фонтан от златисти искри. Сет се чувстваше почти оглупял от възторг, докато гледаше небето и притискаше с ръце кръста на Дру, седнала между краката му.
— Когато бях зад океана, това наистина ми липсваше. Подобно усещане го няма никъде по света — рече й той. — Да седиш в задния двор на къщата си на Четвърти юли и да гледаш как небето полудява. — Той целуна нежно врата й. — Наистина ли ще получа своя собствена заря тази вечер?
— Вероятно. Всъщност, ако се държиш прилично, може да ти позволя да…
Тя млъкна и вдигна поглед към него, защото той скочи на крака и я вдигна. Кам тичаше към тях.
— Работилницата гори!
Когато пристигнаха, пожарната команда вече се бореше с пламъците. Вратите и прозорците бяха изгорели напълно, а стените около тях бяха съвсем черни. Сет стоеше със свити юмруци, гледаше как водата се излива върху пламъците и как отвътре пушекът излиза на голяма тъмна вълна.
Помисли си за нещата, които бяха в стария тухлен хамбар. За потта и кръвта, които бяха пролети при построяването му, за всичко, което бяха вложили в него, и за гордостта на семейството, когато го постигнаха.
Сетне се наведе и вдигна от земята една обувка с висок ток и без пета.
— Това е нейната обувка. Стой с Ана и другите — каза той на Дру и отиде при братята си.
— Няколко хлапета са чули експлозиите и са видели кола да се отдалечава от паркинга. — Кам търкаше с ръце очите си, които смъдяха от дима. — Няма съмнение, че е било умишлен палеж, след като е оставила тубите след себе си. Децата описаха колата, познаха и модела. Не е стигнала много далеч.
— Ще види тя! Ще си го получи — заяви ядосан Сет. — Отмъщава си на нас, но ще й го върнем двойно.
— Да, добре. Спокойно. Ще бъде изненадана. Този път ще отиде в затвора.
— Но преди това добре ни подреди.
— Няма страшно, имаме застраховка — успокои го Кам и загледа почернелите стени, стъпканите храсти, дима, който все още се стелеше над изгорелите врати и прозорци.
Болката в сърцето му се усилваше. Сякаш някой го бе хванал с железни пръсти, стискаше и не го пускаше.
— Ще го построим отново, заедно. Можем да го направим. А ако ти пак се чувстваш виновен и си на път да ни се извиняваш… Или да избягаш от нас…
— Не. — Сет поклати глава. — С това е свършено.
В този момент се приближи Обри и той й подаде ръка.
— Нали ние сме добре — рече тя и стисна пръстите му. — Това е важното.
Но сълзите, които се стичаха по лицето й, не бяха предизвикани от пушека.
— Голяма бъркотия — рече Филип, като ги приближи. Лицето му бе цялото в сажди, дрехите също. — Но свърши. Хлапетата, които са се обадили на 911, са ни спасили. Пожарната е пристигнала за минути. Иначе всичко щеше да изгори.