— Взе ли имената им? — попита го Кам.
— Да. — Той въздъхна. — Итън още говори с началника на пожарната. Той ще ни каже кога можем да влезем вътре. Но първо следователите трябва да си свършат работата.
— Кой от нас ще говори с жените да заведат децата вкъщи?
Филип бръкна в джоба си и извади монета.
— Ще хвърляме ези-тура. Ако е ези — отиваш ти, ако е тура — аз.
— Добре. Но аз ще хвърлям. Твоите пръсти са доста лепкави и няма да хвърлиш добре.
— Да не искаш да кажеш, че съм мошеник?
— За кое, за това ли? Абсолютно си прав.
— И това са думи на брат! Ти си безчувствен — рече Филип, но му подаде монетата.
— По дяволите! — Кам подсвирна през зъби, когато се падна ези.
— Не си помисляй да искаш две от три.
Като ругаеше тихичко, Кам върна на Филип монетата и тръгна към жените.
— Ама че късмет!
— Така. — Филип скръсти ръце и загледа сградата. — Можем да я зарежем, да я продадем, да отидем на Таити и да отворим бар. Ще прекарваме дните си, като ловим риба, докато почернеем като маймуни, и по цели нощи ще правим любов с жените си.
— Аха. Да живеем на остров и да пием ром, докато пукнем. Никога не съм имал желание за това.
Филип потупа Сет по рамото.
— Тогава значи ставаме двама. Да го предложа ли на Итън, да видим какво ще каже? — Той кимна към брат си, който прекосяваше калната ливада и идваше към тях.
— Няма смисъл. Той не обича ром. — Но оптимизмът, с който се опитваше да говори, се изпари, когато видя лицето на Итън.
— Хванали са я. — Итън избърса челото си с ръкав. — Седяла си в един бар на не повече от пет мили оттук и се наливала с джин. Ти наред ли си, хлапе? — попита той Сет.
— Нищо ми няма.
— Добре тогава. Може би трябва да отидеш и да накараш момичето си да се прибере вкъщи. Нощта тук се очертава дълга.
Наистина беше дълга нощ. И още по-дълъг ден след нея. И щяха да минат още дълги дни и седмици, докато „Лодки от Куин“ бъде напълно възстановена и заработи отново с пълна пара.
Бяха влезли — той и братята му, в полуизгорялата сграда и бяха тъгували всички заедно над останките на красивия, наполовина построен скиф, който сега не бе нищо повече от черни, изгорели греди. Сет тъгуваше за скиците от детството, които бяха станали на пепел. Можеше и щеше да ги възстанови. Но не можеше да възстанови радостта, която всяка от тях му бе донесла, когато я бе рисувал.
Когато повече нямаше какво да се направи, Сет си отиде вкъщи, изми се и заспа.
Почти се здрачаваше, когато на другата вечер отиде с колата при Дру. Беше изморен до мозъка на костите си, но главата му бе ясна и можеше да мисли така, както никога досега в живота си. Носеше със себе си една люлка за веранда, която бе купил и пренесъл с камиончето на Кам. В багажника бе сложил инструментите си.
Когато Дру излезе, той вече пробиваше една дупка, за да закрепи люлката.
— Нали каза, че искаш да имаш люлка на верандата. Мисля, че точно тук й е мястото.
— Да, мястото е идеално. — Тя пристъпи и го докосна. — Разкажи ми.
— За това съм дошъл. Извинявай, че вчера не ти се обадих.
— Знам, че си бил зает. Половината град днес влезе и излезе от магазина, всички са били на мястото по време на пожара.
— Получихме дори повече помощ, отколкото очаквахме. Вторият етаж не е засегнат.
Дру знаеше подробностите. Новините се бяха разпространили из градчето по-бързо и от пламъците на пожара. Но тя искаше той да й разкаже.
— Главното помещение е напълно разрушено. Загубихме почти всички инструменти и машини, корпуса на кораба. Застрахователният агент досега беше там. Каза, че застраховката ще покрие щетите. Ще се оправим.
— Да, ще се оправите.
Той пристъпи, за да пробие втората дупка.
— Арестуваха Глория. Децата познаха колата й, а момчето, което й е продало бензина, я разпозна. Освен това е оставила отпечатъците си върху тубите и върху бутилката, която е хвърлила вътре. Когато я хванаха и заведоха на разпит, беше все още само с една обувка. Напоследък ми върви да намирам изгубени обувки, не мислиш ли?
— Съжалявам, Сет.
— Аз също. Но знам, че вината не е моя. Всичко, което успя да постигне, е да подпали сградата. Не успя да ни нарани. Всъщност тя и не може. Ние сме нещо, което тя не може да докосне.
Той сложи подпорите, върза веригата и я дръпна, за да опита здравината.
— Не че ще спре да опитва.
Сетне прехвърли и другата верига.
— Глория ще отиде в затвора. — Говореше спокойно, а Дру си помисли дали той не се заблуждава, че може да скрие умората, изписана на лицето му. — Но няма да се промени. Не може да се промени, защото не може да се види. И когато излезе, можеш да бъдеш сигурна, че ще се върне рано или късно отново тук и ще ни изиграе ново представление, за да изкопчи пари. Тя присъства в живота ми, но аз мога да се справя с нея.