Набързо скицира лицето й като цвят върху дълга дръжка, след което добави телефонния номер в къщата на Ана, преди да се подпише.
— В случай че промените решението си — каза, като й подаде картичката.
Дру я разгледа, устните й потръпнаха.
— Бих могла да я продам за една хубава малка сумичка.
— Едва ли. Имате твърде много класа, за да го направите. — Той взе кутиите. — Благодаря за цветята и за помощта.
— Пак заповядайте. — Тя излезе иззад щанда, за да му отвори вратата. — Надявам се… хм, че сестрите ви ще ги харесат.
— Със сигурност. — Той й хвърли един поглед през рамо. — Ще се върна.
— Ще бъда тук. — Като пъхна рисунката в джоба си, Дру затвори вратата.
Беше страхотно да види Сибил и да прекара един час насаме с нея. Да види удоволствието, което излъчваше, докато подреждаше цветята във висока ваза с изчистени форми.
Бяха изключително подходящи за нея, реши Сет, също както къщата, която двамата с Филип бяха купили и обзавели. Беше масивна стара колониална постройка от викторианската епоха със стилизирани детайли. Тази къща беше идеална за Сибил.
Тя бе променяла прическата си много пъти през годините, но сега се бе върнала към онази, която той харесваше най-много. Косата й бе подстригана на черта и стигаше до раменете. Имаше всички богати оттенъци на безценната кожа на норка.
Не беше сложила червило на устните си, защото работеше у дома, и носеше проста и свежа бяла тениска и черни панталони. Това бе доста стилно и спретнато облекло, но тя със сигурност го смяташе за небрежно.
Беше майка на две деца, много добър социолог и талантлив автор. И изглеждаше, помисли си Сет, ведра и спокойна.
Той обаче знаеше, че това спокойствие бе трудно извоювано.
Тя бе израснала в същото семейство, в което и майка му. Сибил и Глория бяха полусестри, но се различаваха като тъмната и светлата страна на луната.
Само мисълта за Глория Делоутър сви стомаха му на топка. Но Сет прогони мрачния спомен и концентрира вниманието си върху Сибил.
— Когато преди няколко месеца ти, Фил и децата ме посетихте в Рим, не мислех, че следващия път ще се видим тук. При това толкова скоро.
— Исках да се върнеш. — Тя наля на двамата по чаша чай с лед. — Наистина е напълно егоистично от моя страна, но исках да се върнеш при нас. Понякога както си работя или правя нещо, спирам и мисля — нещо липсва. Какво липсва? И се сещам, ами да, Сет липсва. Сет ми липсва. Глупаво, нали?
— Напротив, много мило. — Той стисна ръката й, докато поемаше чашата. — Благодаря.
— Разкажи ми всичко — настоя Сибил.
Говориха за неговата и за нейната работа. За децата. За нещата, които са се променили, и онези, които не са.
Когато стана да си върви, Сибил го прегърна и задържа за миг в прегръдката си.
— Благодаря за цветята. Прекрасни са.
— Купих ги от един хубав нов магазин на Маркет Стрийт. Жената, която го държи, очевидно си разбира от работата. — Той отиде заедно със Сибил до вратата, като я държеше за ръка. — Ходила ли си там?
— Веднъж или два пъти. — Тъй като го познаваше много добре, тя се усмихна закачливо. — Много е красива, нали?
— Кой? — Но когато Сибил просто поклати глава, той се засмя. — Хвана ме. Да, има невероятно лице. Какво мислиш за нея?
— Наистина нищо. Дойде тук миналото лято и през есента отвори магазина. Мисля, че е от Вашингтон. Струва ми се, че родителите ми познаваха едни Уиткомб и едни Бенкс там. Може би са й роднини. — Тя сви рамене. — Не мога да кажа със сигурност, пък и родителите ми… Ти знаеш, че не контактуваме с тях много често.
Той докосна бузата й.
— Съжалявам. Не исках да те натъжа.
— Няма защо. Те имат две забележителни внучета, които напълно пренебрегват. Така както игнорираха някога теб. Но толкова по-зле за тях.
— Майка ти никога не ти прости, че застана на моя страна.
— Нейна си работа. Само тя загуби от това — рече внимателно Сибил, като обхвана лицето му с ръце. — А аз спечелих. И никога не съм сама. Никой не е сам в това семейство.
Беше права, помисли си Сет, докато караше към корабостроителницата. В семейство Куин човек не можеше да бъде сам.
Но не беше сигурен, че ще успее да предпази любимите си хора от неприятностите, които, както той се страхуваше, най-вероятно щяха да го настигнат и намерят дори тук, у дома.
3
Дру обслужи следващите си клиенти и след като остана сама в магазина, извади рисунката от джоба си. Хм, Сет Куин, значи. Сет Куин искаше да я рисува. Това беше фантастично! И толкова изкусително, колкото и самият художник. Какво пък, една жена може да бъде заинтригувана от един мъж, без да проявява желание за по-специални отношения, напомни си Дру.