Да, съществуваше и подобна нагласа, но тя в случая изобщо не отговаряше на истината. Защото Сет Куин бе привлякъл вниманието й.
Наистина нямаше желание да позира, да бъде подробно разглеждана, да бъде обезсмъртена. Дори и от толкова талантливи ръце. Но беше много любопитна, така както бе силно заинтригувана от личността на самия Сет Куин.
Статията, която бе прочела за него, съдържаше и някои бегли подробности от личния му живот. От нея научи, че бе дошъл на Източното крайбрежие като дете, доведен от дядо си Рей Куин, няколко месеца преди самият Рей да загине в нелепа автомобилна катастрофа. Тази история беше доста мъгляво описана, бе обвита в тайнственост и недомлъвки. Не се споменаваха никакви родители, а Сет държеше устата си плътно затворена, когато по време на интервюта ставаше въпрос за тях. Единственият изнесен факт бе, че Рей Куин е негов дядо и че след смъртта му Сет е бил отгледан от тримата осиновени синове на Рей и Стела Куин. Както и от техните съпруги.
Той ги бе нарекъл сестри, когато бе влязъл в магазина да купи цветя. Искаше да ги поднесе точно на тези жени, които смяташе за свои сестри.
Всъщност нямаше голямо значение, но й направи силно впечатление.
Тя бе по-заинтересувана от онова, което се казваше в статията за работата му, както и как семейството е окуражавало и подкрепяло проявата на таланта му. Как са поддържали желанието му да учи в Европа.
Бил е щастливо дете, реши Дру, което е имало семейство и то го е обичало достатъчно, за да му позволи да върви по своя път. Да му позволи да открива себе си, да успее или да се провали, но по своя собствена воля и желание. Явно бе семейство, което го бе пуснало да лети по широкия свят и сега безрезервно и с любов приветстваше неговото завръщане. Все пак й беше трудно да си представи човека, когото италианците бяха нарекли il maestro giovane — младия майстор, да се установи в забутаното градче Сейнт Кристофър и да прекара тук живота си, като рисува морски пейзажи.
Точно както за много от нейните познати беше трудно и странно да приемат, дори да си представят, че Друсила Уиткомб Бенкс продава цветя в малко магазинче на крайбрежната улица на едно провинциално градче с пет хиляди жители.
За нея нямаше значение какво си мислят или говорят хората — а предполагаше, че Сет Куин също не обръща внимание на подобни неща. Беше дошла тук, за да избяга от очакванията и изискванията към нея, от желязната хватка на семейството си и от безжалостното, безпощадно бреме да бъде използвана като изтъркано, оръфано въже в безконечната война, която родителите й водеха, откакто се помнеше.
Беше дошла в Сейнт Крис, за да е спокойна, да намери мир, тишина и увереност в себе си. Нещата, които бе търсила през целия си живот досега.
Тук наистина ги бе открила.
Макар че майка й сигурно щеше да бъде силно развълнувана — по-правилно би било да се каже жестоко развълнувана — от перспективата нейната дъщеря да привлече интереса на Сет Куин. Дру нямаше намерение да поддържа този интерес. Нито артистичния, нито още по-елементарния и чисто сексуален интерес, който прочете в очите му, докато я гледаше.
Или, ако трябваше да бъде искрена, интереса, който тя почувства, че се заражда у нея.
Фамилията Куин, според статиите, бяха голямо, сложно и тежко семейство. Само един Господ знаеше, че й бе дошло до гуша от подобни сложни роднински връзки и комплицирани отношения. Нямаше намерение да се забърква в нещо подобно, след като едва се бе спасила от собственото си семейство.
За голямо съжаление, призна неохотно на себе си Дру, като погали картичката с портрета си, преди да я прибере в чекмеджето. Защото младият художник беше привлекателен, интересен и вълнуващ. А всеки мъж, който отделя време, за да купи цветя за сестрите си и освен това иска да бъде сигурен, че те ще отговарят на индивидуалния стил на получателя, според нея получаваше много червени точки и заслужаваше внимание.
— Толкова по-зле и за двама ни — промърмори Дру, хвърли портрета в чекмеджето и го затвори.
В същото време Сет пътуваше с колата и мислеше за нея, така както тя мислеше за него. Пресмяташе от какъв ъгъл да я рисува и какви цветове щяха да бъдат най-подходящи за портрета й. Най-много му харесваше идеята да я нарисува в три четвърти анфас, с глава, леко обърната наляво, но очите й да гледат някъде надалеч, извън платното.
Това щеше да подхожда на контраста, който момичето носеше в себе си — сериозно изражение и силно сексуално излъчване.
Нито за секунда не допускаше, че тя може да откаже да му позира. Имаше цял арсенал от оръжия, с които да се пребори със съпротивата на евентуален модел. Трябваше само да реши кое от тях ще бъде най-подходящо в случая с госпожица Уиткомб Бенкс.