— Ти казал ли си й, че ще ме доведеш?
Рей се усмихна, но усмивката му беше тъжна.
— Да, казах й, но по моя си начин. Тя неотдавна умря. Но ти щеше да я харесаш. А Стела само щеше да те погледне и без да се замисли, да запретне ръкави. Много работа има да се върши по теб.
Момчето не знаеше какво да отговори, защото не разбра за каква работа говори дядото.
— И какво ще трябва да правя, когато пристигнем там, закъдето сме тръгнали?
— Просто ще живееш — отговори Рей. — Ще бъдеш момче. Ще ходиш на училище, ще правиш пакости. Ще те науча да караш лодка.
— Истинска лодка?
Рей се разсмя гръмко. Беше силен, оглушителен звук, който изпълни купето на колата и поради неизвестни причини, които момчето не можа да проумее, разплете възела от нерви в стомаха му и отпусна стегнатото му гърло.
— Да, съвсем истинска. Ще си вземем и едно глупаво кученце — аз винаги си вземам глупави, и ще го опитомим. Ти ще ми помагаш за това. Сигурно ще ти бъде трудно, но заедно ще се справим. Ще си измислим наши закони и правила и ще ги спазваме. Не си мисли, че като съм стар, лесно можеш да ме преметнеш.
— Ти й даде пари.
Рей отмести поглед от пътя и погледна в детските очи, които бяха досущ като неговите.
— Така е. Тя само това иска, поне така ми се стори от онова, което успях да видя. Теб никога не те е разбирала, нали, момче?
Нещо се преобърна вътре в него. Сякаш могъщ земетръс събори камъни и скали, разцепи земята и оттам бликна едно силно и могъщо чувство. Завладяващо като буря, като ураган. Беше надежда, но момчето не знаеше това.
— Ако ти омръзне, ако ти писне от мен, ако се измориш или просто промениш решението си, ти сигурно ще ме отведеш при нея. Но да знаеш, че аз няма да се върна.
Бяха точно върху моста. Рей отби колата встрани и спря. След това се обърна към момчето, двамата се гледаха право в очите.
— Може и да ми писне, на моята възраст нищо чудно, а и сигурно ще се изморявам от време на време. Но ето тук, точно в този момент, аз най-тържествено ти обещавам, че никога няма да те върна при нея. Давам ти моята честна дума.
— Ако тя…
— Няма да й позволя да те вземе, не бой се — отговори Рей, сякаш предусетил въпроса. — Без значение какво трябва да сторя. Сега ти си мой. Ти си от моето семейство. И ще останеш с мен толкова, колкото искаш. Докогато ти искаш. Щом Рей Куин дава дума — старецът му подаде ръката си, — винаги я спазва.
Сет погледна протегнатата ръка. Неговата собствена беше мокра от пот.
— Не обичам да ме докосват.
Рей кимна с разбиране.
— Добре. Но въпреки това думата е дадена. — Той отново върна колата на пътя и погледна момчето. — Почти стигнахме — каза. — Вече сме у дома.
След няколко месеца Рей Куин неочаквано умря, но спази обещанието си. Спази го благодарение на помощта на тримата мъже, които бе направил свои синове. Тези мъже осигуриха на подозрителното, мършаво и уплашено момче живот.
Дадоха му дом и го направиха мъж.
Камерън — грубоват и темпераментен като циганин, Итън — спокоен и як рибар и Филип — елегантен, начетен, умен администратор. Те бяха до него, бориха се за него. И го спасиха.
Те, неговите братя.
Приглушената светлина на късното следобедно слънце позлатяваше тревата в блатата, мочурищата и нивите с посеви. Прозорците на колата бяха свалени и Сет долови мириса на море, когато премина през малкото градче Сейнт Кристофър.
Смяташе да се позавърти из уличките му, като отиде първо на стария пристан, където се намираше тристагодишния тухлен хамбар, в който се помещаваше корабостроителницата „Лодки от Куин“. Тук се правеха дървени съдове и яхти по поръчка и за осемнадесетте години, през които съществуваше корабостроителницата — тяхната мечта, дразнител, таралеж в гащите, сладост и гордост, — тя си бе извоювала името и репутацията на солидно предприятие, което предлага само висококачествена и артистична работа.
Братята му сигурно щяха да бъдат там. Кам щеше да ругае под носа си, докато довършва някаква ювелирна, тънка дърворезба по кабината на поредната яхта. Итън спокойно и невъзмутимо щеше да изпитва някоя лодка на вода. А Фил да умува над проекта за нова, по-атрактивна реклама в канцеларията на втория етаж.
Можеше да мине първо през магазина на Крауфорд и да вземе една опаковка от шест бири. Надяваше се да предлагат изстудена в хладилник. Най-вероятно Кам щеше да му подхвърли чука и да му нареди да си вдига задника и да се захваща за работа.
Всичко това му харесваше, но не заради него се връщаше сега.
Той отби по тесния селски път, където блатото се промъкваше незабелязано сред сенките, а дърветата със своите чепати дънери разпукваха лъскавите си листа като зелен чадър.