Сет сложи ръка на дръжката на вратата преди нея, след което се наведе над прозореца.
— Къде?
— Над цветарницата.
— И искате да го дадете под наем?
— Празен е. Излишна загуба на пространство. Жалко. С вашата ръка на вратата не мога да потегля, макар да съм в колата си — отбеляза тихо Дру.
— Значи над магазина — повтори той и си припомни къщата. Два етажа, да. — Има по три прозореца — отпред и отзад — рече на глас. — Сигурно ще има добра светлина. Колко е голям?
— Около осемдесет квадратни метра, с малка кухничка.
— Достатъчно. Да вървим да го видя.
— Моля?
— Покажете ми го. Може да съм потенциален наемател.
Тя раздрънка доста нетърпеливо ключовете в ръката си.
— Искате да ви покажа апартамента сега?
— Щом не искате да пилеете пространство, защо да пропиляваме време? Ще ви следвам. Няма да ви отнема много време — рече с нехайна усмивка той. — Бързо вземам решения.
4
Тя също много бързо вземаше решения, помисли си Дру, когато излязоха от паркинга на кръчмата. И смяташе светкавично да се справи със Сет Куин и да го сложи на мястото му.
По нейна преценка той беше един доста самоуверен човек. И талантлив при това. Вероятно двете неща взаимно се допълваха и си помагаха. Фактът, че остротата на характера му бе скрита от блестяща полировка, бе доста интересен и заинтригуващ. Нещо, което той със сигурност знаеше много добре.
И го използваше също толкова добре.
Беше привлекателен. Висок, слаб и строен, с онази конструкция, сякаш създадена от природата за мъжете, които носеха износени тесни джинси. Главата му бе украсена с руса коса, права като карфици и никога достатъчно подредена или добре подстригана. Високи хлътнали скули и живи сини очи. Не толкова ярки като цвят, а като наситеност. Начинът, по който гледаше хората, подсказваше, че вижда нещо, което никой друг не може да види. Нещо, което ти сам не можеш да видиш у себе си.
Имаше много ласкателен, разтапящ и в известен смисъл прелъстителен поглед на сваляч, който си знае цената.
Караше те да се чудиш що за човек е този мъж. А когато започнеш да се чудиш за един мъж, значи мислиш за него.
За него жените, мислеше си Дру, със сигурност бяха като различните бои върху палитрата му. Можеше да взема с четка от която си поиска, по желание. Начинът, по който прегърна блондинката на бара едно малко представление, което тя веднага забеляза, още щом влезе, беше показателен.
А как се усмихваше на сервитьорката, глупавата Тери. Широка, топла, приятелска усмивка, с известна доза загатната интимност. Беше много мъжка, подканваща, предразполагаща и обещаваща, подсмихва се вътрешно Дру, но на нея тия не й минаваха, нито пък й действаха. Мъжете, които прескачаха от жена на жена само защото им се удаваше възможност, бяха прекалено обикновени и елементарни за нейния вкус.
Но ето че се намираше в колата си и караше към магазина, за да покаже на същия този мъж апартамента на втория етаж, вместо да се прибере у дома си. В своята спокойна и хубава къща, където се чувстваше защитена. Разумът й казваше, че трябва да го заведе да види апартамента. Нямаше смисъл да стои празен. Но този Сет дълбоко се лъжеше, ако си въобразяваше, че бе отделила време за това само защото той така иска.
Този път нямаше проблеми с паркирането. Беше почти девет часът. Ранната пролетна вечер бе доста хладна, но крайбрежната улица беше силно оживена. Виждаха се няколко лодки, акостирали на кея, които се поклащаха сънено върху вълните, и групички от хора, главно туристи, разхождащи се под лунната светлина.
О, колко обичаше крайбрежната улица на всяко морско градче! Направо щеше да запее от щастие, когато разбра, че може да купи сградата за магазин и когато пожелае да излиза навън, по всяко време на деня, за да се наслади на морето, на лодките, на глъчта и шареното разнообразие от туристи. Да почувства влажния, свеж въздух върху кожата си, да вдъхне соления мирис на водорасли, пясък и вода.
И още по-важното, да се почувства част от тях, благодарение на собствените си усилия, труд и възможности.
Може би щеше да бъде по-умно, ако бе превърнала апартамента над магазина в свое жилище. Но тя реши, и според нея решението беше правилно, че не бива да живее там, където работи. Което, помисли си Дру, докато завиваше зад сградата, за да паркира, беше просто още едно извинение, за да си намери жилище извън града и неговата блъсканица, но отново някъде близо до водата. И да си позволи мястото да бъде само и единствено нейно.
Така и не успя да почувства къщата, която имаше и в която живееше в Джорджтаун, като своя.
Тя загаси светлините и мотора и потърси чантата си. В същото време Сет излезе и й отвори вратата.