— Доста е тъмно. Внимавайте — предупреди я той, като я хвана за ръката и я насочи към външната дървена стълба, която водеше към втория етаж.
— Все още мога да виждам добре, благодаря. — Тя се освободи от ръката му и отвори чантата си, за да извади ключовете. — Това е паркингът — започна да обяснява. — Има отделен вход, както виждате. Ще бъдете съвсем самостоятелен.
— Да, аз също виждам добре. Я чуйте! — Бяха изкачили стълбите до половината, когато той сложи ръката си върху рамото й, за да я спре. — Просто спрете и чуйте — повтори и се заслуша, като погледна над къщите, наредени една до друга като щит срещу бурите и вятъра от другата страна на улицата зад тях. — Страхотно е, нали?
Тя не успя да потисне усмивката си. Разбираше отлично за какво говори. Защото наистина беше великолепна — тази невероятна тишина.
— След няколко седмици няма да бъде толкова тихо. — Сет огледа къщите, тъмнината, поляните. И тя отново си помисли, че той сигурно вижда онова, което другите не могат. — Сезонът започва от Деня на падналите във войните и бързо набира скорост. Тук се изсипват цели тълпи туристи, като скакалци са. Нощите стават по-дълги и по-топли, хората се разхождат до сутринта. Знаете ли, че може да бъде и прекрасен, този шум. Шумът на ваканцията. Направо те опиянява, когато в едната си ръка държиш сладолед във фунийка, а часовникът не чука в главата ти, за да отмерва почивката.
Той се обърна и впери сините си очи в нея. Дру можеше да се закълне, че почувства трепет от този поглед, което бе елементарна и смешна физическа реакция.
— Вие обичате ли сладолед във фунийка? — попита я.
— Ако не обичам, значи в мен има нещо сбъркано — отвърна тя и тръгна забързано нагоре.
— Ами! Аз смятам, че няма нищо сбъркано — промърмори Сет и изчака с ръце в джобовете, докато тя отключи вратата.
Дру запали лампата, след което колебливо затвори вратата след него, когато той пристъпи вътре.
Но веднага осъзна, че няма от какво да се притеснява, макар че двамата останаха сами. Той повече не й обръщаше никакво внимание, сякаш се бе стопила във въздуха и не съществуваше.
Прекоси стаята и отиде първо до предните прозорци, като застана, загледан през тях. Позата му бе едновременно небрежна и напрегната. И това бе много секси.
Носеше износените си джинси с много повече стил, отколкото някои хора носят костюм от „Армани“ за пет хиляди долара.
Върху обувките му имаше петна от боя.
Тя премигна и се върна в настоящето, когато той каза нещо.
— Извинете?
— Какво? — Той също бе изненадан. — О, нищо, само пресмятах на глас разни неща — светлината, слънцето, ъглите. Такива работи. — Отново прекоси стаята и се върна при задните прозорци. Застана пред тях както пред предните. И отново си мърмореше нещо.
Значи си говори сам, отбеляза Дру. Е, не бе нещо кой знае колко странно. Тя водеше цели разговори със себе си наум. А понякога и на глас, когато наоколо нямаше никой.
— Кухнята — започна Дру.
— Тя няма значение. — Като се начумери, той огледа тавана. Погледът му бе напрегнат и съсредоточен, забеляза Дру, като го наблюдаваше.
След няколко секунди, докато го гледаше как стои притихнал и мълчалив и зяпа тавана, й стана смешно.
— Има ли някакъв проблем с тавана? Увериха ме, че покривът е здрав и не тече. А аз със сигурност знам, че не капе. Преживях няколко големи бури под него.
— Имате ли нещо против да направя прозорци на покрива? За моя сметка.
— Не знам. Предполагам, че…
— Ще стане.
Той отново се разходи из стаята, като вече разполагаше в ума си платната, боите, статива, работната маса, полиците за бурканчета и материали. Трябваше да сложи един диван или поне легло, помисли си Сет. По-добре легло, в случай че работеше до късно и не му се връщаше през нощта до къщата на Кам и Ана.
— Има достатъчно място. Добро е. И с прозорците на покрива ще стане супер. Вземам го.
Тя си каза, че всъщност не бе дала съгласието си за прозорци на тавана. Но пък нямаше никаква причина да му откаже.
— Наистина беше бързо решение, както обещахте. Не искате ли да видите кухнята и банята?
— Предполагам, че си имат всичко, което една кухня и баня трябва да имат.
— Да. Няма вана, а душ.
— Нямам намерение да вземам вана с мехурчета и да се излежавам с часове в нея. — Той отново се върна към предните прозорци. — Чудесна гледка.
— Така е, много е впечатляваща. Не ми е работа да ви питам, но предполагам, че има поне няколко места, където можете да отседнете, докато сте тук. Защо ви е необходим и този апартамент?
— Аз нямам намерение да живея тук. Ще работя. Трябва ми ателие. — Той се обърна. — Отседнал съм при Кам и Ана, живея в моята детска стая и тя напълно ме устройва. Може би по-нататък ще си взема нещо само за мен, но това няма да стане, докато не намеря точно онова, което искам. Защото не съм дошъл само временно в Сейнт Крис. Върнах се тук завинаги.