— Разбирам. Значи ателие. Това обяснява прозорците на тавана.
— Ще бъда по-добър квартирант от Тери. Уверявам ви — рече той, като почувства колебанието й. — Няма да има шумни купони, нито крещящи запалянковци, наливащи се с бира, докато гледат мача по телевизията. Все неща, с които тя е доста известна. И освен това съм по-надежден.
— В смисъл?
— В смисъл, че няма да идвам всеки път да ви се оплаквам, когато кранчето протече, защото ще си го поправя сам.
— Охо, това наистина е десет точки във ваш плюс.
— Колко ми трябва? Само достатъчно просторно място за ателие. Искам да започна да работя. Какво ще кажете за шестмесечен договор?
— Имах намерение да бъде поне за една година.
— Но шест месеца ще ни дадат възможност да се разделим безболезнено, ако нещата не потръгнат и възникнат конфликти.
Дру сви устни, докато обмисляше предложението, което също й прозвуча двусмислено.
— Добре, съгласна съм.
— Колко пари искате?
Тя му каза месечния наем.
— Искам освен това първия и последния наем в аванс, когато подпишем договора. И още един наем като депозит.
— Добре. Много сте предпазлива.
Сега тя се усмихна.
— Тери ме ядоса. Вие ще трябва да платите заради нея.
— Няма да ми е за пръв път да плащам заради нея. Ще ви дам парите утре. В неделя съм зает със семейството, но ще поръчам прозорците. Иска ми се да започна да пренасям вещите си веднага.
— Добре. — Кой знае защо мисълта, че той щеше да рисува над нейния магазин, й бе особено приятна, а също и че сградата щеше да бъде пълна.
— Е, поздравявам ви — рече Дру и му подаде ръка. — Вече имате ателие.
— Благодаря. — Той стисна ръката й и я задържа. Помисли си отново, че няма пръстен. Но пък имаше дълги, елегантни пръсти и на ноктите й нямаше лак.
— Обмислихте ли предложението ми да ви рисувам?
— Не.
Усмивката му се разшири при този ясен и категоричен отговор.
— Пак ще си говорим.
— Не се влияя от приказки. Няма да ме убедите. Нека още от сега да ви е ясно, преди да започнем нашите удовлетворяващи и двете страни бизнес отношения.
— Добре, така да бъде. Имате силно и красиво лице. Като художник и като мъж винаги съм бил привличан от силата и красотата. Художникът иска да ги преведе на езика на изкуството. А мъжът иска да им се радва и възхищава. Така че искам да ви рисувам и искам да бъда с вас.
Въпреки че през отворения прозорец нахлуваше разхлаждащ бриз, Дру усети как бузите й пламват, почувства се абсолютно объркана и притеснена от факта, че е насаме с него. Сякаш бе хваната в капан, затворена в кутия, макар той само да държеше ръката й, вперил взор в очите й.
— Сигурна съм, че имате цял контингент от жени, които да рисувате и на които да се радвате. Като апетитната руса сливка в черно, с която се чувствахте толкова добре на бара.
— Коя?…
Лицето му се освети от напушилия го смях. Беше като слънчев лъч, който си е пробил път през сенките.
— Апетитната руса сливка в черно — повтори той. — Господи, това със сигурност ще й хареса. Това беше Обри, Обри Куин. Най-голямата дъщерята на брат ми Итън.
— Аха, разбирам. — Дру се почувства неловко и тъпо, като пълен идиот. — Не ми заприлича на среща между роднини.
— И аз не се чувствам като неин чичо. Повече като батко. Тя беше на две годинки, когато дойдох в Сейнт Крис. Детството ни мина заедно. Бяхме много близки, заедно падахме и ставахме, имаме много рани по коленете и лактите и много се обичаме. Всъщност Обри е първият човек, който абсолютно и безусловно съм заобичал. Тя също притежава сила и красота и аз със сигурност се радвам и възхищавам и на двете ви. Но не по начина, по който искам да го правя с вас.
— Тогава ще трябва да ви разочаровам. Дори да се интересувах от предложението ви, нямам време да позирам, пък и нямам никакво желание да бъда развличана или да бъда повод за развлечение. Вие сте много привлекателен, Сет, и ако бях повърхностна…
— Точно така. — Друга ярка усмивка освети лицето му. — Бъдете повърхностна.
— Съжалявам. — Но той продължи да й се усмихна. — Отказах се от това. Ако не бях, може би щях да ви се наслаждавам. Но след като това няма да стане, ще трябва да се задоволите само с деловите ни отношения.
— Тогава да бъдем делови. След като вие ми зададохте един въпрос, може ли и аз да ви задам един?
— Добре. Моля?
Той видя как лицето й се промени от тревога и притеснение, че може би въпросът ще бъде свързан с нещо много лично, на което няма да може да отговори. Затова побърза да разсее напрежението. Стори му се, че това момиче има душевна мъка, може би незараснала рана, и не иска да я показва, нито да говори за нея.