— Обичате ли варени раци?
Тя го гледа недоумяващо около десет секунди и Сет бе доволен да види как чертите й се отпуснаха.
— Да, обичам.
— Тогава ще ги поръчам на първата ни среща. Тя ще бъде утре сутринта, когато ще подпишем договора — добави той и тръгна да отвори вратата.
— Сутринта ме устройва.
Сет я наблюдаваше, докато тя се наведе да заключи вратата. Имаше дълга и елегантна шия. Контрастът между изящната й линия и строгата прическа на тъмната коса беше рязък и драматичен. Без да се замисли, Сет прокара пръст по извивката, подтикнат от желанието да почувства кожата й.
Дру замръзна. За един миг и двамата застинаха. Като скулптура. Една жена с ярък костюм, леко наведена към затворената врата и един мъж с небрежни дрехи и пръст върху извивката на шията й.
Дру бързо се изправи и ръката му падна.
— Извинете ме, това ми е доста досаден навик.
— Много ли такива навици имате?
— Да, страхувам се, че са много. Но не беше нищо лично, уверявам ви. Просто имате наистина красива линия на шията. — Той пъхна ръце в джобовете си, за да покаже, че наистина няма нищо лично. Поне все още нямаше. — Аз съм специалист по линиите и извивките. Хубави или лоши.
Тя мина покрай него и заслиза по стълбите.
— Хей! — Забърза и Сет след нея. — Аз имам по-хубави извивки от тази.
— Убедена съм.
— Ще се опитам да ви ги покажа. А междувременно — той отвори вратата на колата й, — има ли тук някакво помещение за склад?
— Да, общата стая. — Тя посочи към вратата под стълбите. — Там се помещават пещта и бойлерът за нагряване на вода, такива работи. Но има и малко място за багаж.
— Ако имам нужда, може ли да я използвам, за да държа там някои от вещите си, докато правя ремонт на апартамента? Чакам някои неща да пристигнат от Рим. Може би ще са тук в понеделник.
— Няма проблем. Ключовете са в магазина. Напомнете ми утре да ви ги дам.
— Приемам. — Той затвори вратата след нея, а после почука по стъклото на прозореца. — Знаете ли — започна, когато тя свали стъклото. — Искам да ви кажа, че ми харесва да прекарвам времето си с умна, уверена и независима жена, която знае какво иска и може да го постигне. Отива и си го взема като вас например, когато сте решили да купите това място. Много е секси. — Изчака един удар на сърцето. — Такава беше и онази извивка.
Докато вдигаше прозореца, тя не свали поглед от очите му. И не си позволи да се разсмее, докато не потегли и не се отдалечи достатъчно от него, за да не може да я чуе.
Най-хубавото нещо в неделя според Дру беше да се събуди бавно, сетне да остане в това полусънно състояние, докато слънцето се промъква между дърветата, влиза през прозорците и танцува върху затворените м клепачи.
Неделите са за това — да не се прави нищо, а това може да бъде отказ от безброй неща. Просто знаеш, че не е необходимо да ги правиш.
Тя си свари кафе и препече хляб в собствената си кухня, сетне занесе закуската в малката трапезария, където я изяде, докато разгръщаше един нов каталог за цветя.
После покопа малко в градината около цветята, които бе засадила със собствените си ръце (какво удоволствие, Господи, благодаря ти!), докато слушаше музика.
Нямаше повече задължителни благотворителни обеди, нито срещи в общината, безкрайни и скучни семейни вечери или тенис-турнири в клуба, които запълваха целите й недели.
Сега беше свободна да прави каквото си иска.
Нямаше повече съпружески спорове, изпълнени със съскаща злоба и плюене на отрова, между родителите й, които трябваше да сдобрява и успокоява, нямаше наранени чувства или погледи, преливащи от болка, понеже всеки от тях си мислеше, че тя е взела страната на другия, и се чувстваше обиден и ощетен.
Сега разполагаше със своята неделя и можеше да се размотава и да прави каквото си иска, за да й се наслаждава.
През всички месеци, откакто живееше тук, Дру не приемаше това като нещо вечно и гарантирано. Не беше загубила прилива на удоволствие, който я обземаше, когато застанеше и погледнеше през прозореца.
Направи го и сега. Отвори прозореца в хладното утро. От мястото, където стоеше, можеше да види извивката на реката. Нямаше други къщи, които да пречат на гледката или да й напомнят за света, от който бе избягала и за който не искаше да се сеща. Уединението беше пълно и съвършено.
Листата на храста, който бе засадила в сянката на дъбовете, шаренееха, пъпките му бяха с цвят на череша. А долчинката бе осеяна с лилии, камбанките им вече танцуваха с вятъра. Беше поразчистила малко блатната трева и тръстиката, за да направи място за златния ирис, който обичаше пръстта да бъде постоянно влажна.