Докато зариваше в пръстта крехките разсади, Дру си мислеше, че това също е изкуство. Представи си как Сет би одобрил избора й на цветове и тонове и подредбата им.
Всъщност що за глупава мисъл? Той нямаше нищо общо с нея и градината й и неговото мнение нямаше никакво значение. Градината съществуваше, за да й доставя удоволствие, да й носи наслада. Но все пак беше доста приятно да си помислиш, че един художник може да оцени усилията ти като творчески.
Всъщност предишния ден той така и не й каза нищо. Влезе в магазина веднага след като тя отвори вратите, даде й уговорената сума, подписа се под договора, взе ключовете и хукна. Нямаше флиртуване, нито усмивчици. Което бе добре дошло за нея, защото тя не искаше нито да флиртува, нито да се усмихва на когото и да било точно в този момент.
Все пак мисълта, че нещо помежду им може да стане в перспектива, беше доста приятен гъдел. Значи щеше да го държи в резерв.
В неделя сутринта той сигурно имаше среща с някоя от жените, които са копнели, креели и вехнали по него, докато го е нямало. Нали така каза. Наистина изглеждаше като мъж, за когото жените копнеят. С тази дълга коса, с това стройно и силно тяло.
А ръцете му! Как можеше човек да не забележи подобни ръце — широка длан и дълги пръсти. Излъчваха някаква груба топлота, която караше жената (не, не само една жена, а всички жени, поправи се Дру) да копнее да бъде погалена.
Тя се залюля напред-назад на петите си с въздишка, защото знаеше, че това е само един вероятен сценарий. Нещо мимолетно, не повече от една преминала през главата й представа. Само защото той беше първият мъж, който бе привлякъл вниманието й от… Господи, от колко време?
Не беше ходила на среща и не бе помисляла за мъж повече от година.
Но изборът си беше само неин, напомни си Дру. И нямаше намерение да променя решението и начина си на мислене, за да излиза със Сет Куин и да яде варени раци.
Щеше да продължи напред както досега. Да създаде свой дом, да се грижи за него, да си върти бизнеса, а той, нека си гледа своя и да рисува в апартамента над нея всеки ден.
Щеше да си наложи да свикне с него, докато престане да го забелязва. Когато договорът изтечеше, те щяха да…
— По дяволите! Забравих да му дам ключа от складовото помещение!
Да, забрави. Но пък той също не я подсети.
Е, проблемът си беше негов, реши Дру и изтръгна един плевел. Той искаше да използва склада и ако не бързаше и припираше, сякаш някой го гони, тя сигурно щеше да се сети да му даде ключа.
Дру засади здравец, добави и малко ралица, боцна калдъръмчета между камъните. Сетне се изправи на крака, ругаейки под носа си.
Знаеше, че щеше да мисли за това през целия ден. То щеше да се превърне във фикс-идея, в мания, призна пред себе си Дру и се върна обратно в къщата. Щеше да се притеснява за вещите му, които на другия ден щяха да пристигнат от Рим. Май решението бе да вземе дубликата, който имаше вкъщи, да отиде до дома на Ана Куин и да го остави за него.
Нямаше да й отнеме повече от двадесет минути, а на връщане можеше да мине покрай разсадника.
Дру хвърли ръкавиците и инструментите в кошницата на верандата и отиде да се преоблече.
Сет сграбчи въжето, което Итън му хвърли, и завърза дървената лодка към кея. Децата скочиха първи. Емили, с дългото си слабо тяло на танцьорка и коса с цвят на слънчоглед, и Дек, скоклив и тънък като малко кученце. Беше на четиринадесет години.
Сет преметна ръка през врата му с хватка и огледа Емили.
— Не беше предвидено да пораснеш толкова, докато ме няма.
— Какво да правя, така се случи. — Тя му подаде бузата си за целувка. — Добре дошъл.
— Кога ще ядем! — искаше да знае Дек.
— Това момче сигурно има тения или глисти. — Обри също скочи от лодката. — Изяде половин хляб точно преди пет минути.
— Аз раста — обясни братчето й авторитетно през кикот. — Отивам да се подмажа на Ана и с малко чар да измъкна нещо за хапване.
— Господи! Той наистина си мисли, че е очарователен — рече Емили, като поклати глава. — Това вече е всемирна загадка.
Ловджийското куче, което Итън наричаше Найгел, цопна щастливо във водата, сетне се добра до кея и затича след Дек, обсипвайки всички с пръски, докато отръскваше козината си.
— Помогни ми, Ем, след като хлапето избяга. — Обри хвана единия край на хладилната чанта, която Итън остави на дока, и се обърна към Сет. — А ти върви при мама, че може да падне във водата. Няма търпение да те види.
Сет пристъпи по кея, протегна ръце и ги обви около Грейс. Ако Обри беше първият човек, когото бе заобичал, то Грейс беше първата жена, на която бе повярвал.