Все някой щеше да знае нейния номер.
Не, по-добре щеше да бъде, реши Сет, докато се изкачваше по стълбите, да вземе една голяма пица в кутия и да мине покрай нейната къща на път за своята. С бутилка „Мерло“.
Коя жена щеше да върне мъж, който й носи пица и вино?
Доволен от плана си, той влезе в стаята. Чу как нещо изшумоля и се плъзна на пода под краката му. Наведе се и вдигна една сгъната бележка, която сигурно е била пъхната под вратата.
Стомахът му се сви, докато подът сякаш пропадна под него.
„Десет хиляди ще ме устроят. Ще ти се обадя.“
Сет просто се свлече и седна направо на земята до вратата на ателието, като смачка листчето на малка топка.
Глория Делоутър се бе завърнала. Не очакваше, че ще го намери, нито че ще го последва толкова бързо. Не беше подготвен да открие, че тя ще диша в гърба му само две седмици след като напусна Рим.
Трябваше му време да помисли. Запрати ядосано малката хартиена топка в другия ъгъл на стаята. Добре. Десет хиляди щяха да му дадат време. Щеше да спечели време, нямаше значение, че отново най-вероятно ще хвърли парите си на вятъра.
Беше го правил и преди. Когато ставаше дума за майка му, нямаше цена, която да не бе готов да плати, само и само да се отърве от нея. И също така да запази семейството си от хищните й нокти.
Тя разчиташе точно на това, разбира се. Глория Делоутър беше като ненаситна акула. А той продължаваше да пълни гушата й, за да я държи далеч от хората, които обичаше.
6
Сет седеше на кея и ловеше риба с въдица и закачено на нея парченце сирене „Бри“ от кухнята на Ана за стръв. Слънцето беше силно и приличаше гърба му с августовска сила, която прегаряше кожата и размекваше мозъка. Не носеше нищо друго, освен отрязани джинси и очила с телени рамки.
Обичаше да гледа през тях как светлината падаше от избледнялото от зноя синьо небе върху вълните, които се плискаха в колоните на кея. Помисли си разсеяно, че би могъл да остави за малко въдицата и да скочи във водата, за да се разхлади.
Тя лениво се блъскаше в бордовете на малката платноходка с бели платна, вързана за кея. Една сойка се обаждаше сред дърветата, а когато подухнеше резкият полъх на бриза, той носеше аромат на рози от храста, който растеше тук отпреди идването на Сет.
Къщата беше съвсем тиха. Тучната морава, която водеше към нея, беше прясно окосена и ухаеше фантастично. Той съвсем ясно долавяше и този мирис. Прясно окосена трева, рози, мързелива вода. Уханията на лятото.
Не му се стори странно, макар да знаеше, че все още е пролет.
Трябваше да направи нещо. Надяваше се Господ Бог да му помогне да запази тишината и спокойствието на този дом и мира около него. А също и семейството си непокътнато.
Дочу лая на кучето, а сетне лапите му зашляпаха по кея. Сет не го погледна дори когато студената му муцуна докосна бузата му. Само вдигна ръка, така че кучето да седне до него. Винаги бе прекрасно да чувства куче до себе си, когато мислите му бяха тежки и тъжни.
Но това не бе достатъчно за кучето, чиято опашка продължи да бие по дъските на кея, докато лижеше с език лицето на Сет.
— Добре де, добре, успокой се. Сега мисля — започна Сет, след което изведнъж усети как сърцето се качва в гърлото му, когато се обърна да го погали.
Това не бе кучето на Кам, а неговото собствено. Фулиш, който бе умрял в ръцете му преди пет години. Останал без дъх и глас, Сет гледаше познатите кучешки очи, които сякаш се смееха на най-прекрасната шега в света.
— Чакай! Я чакай за минутка! — Той сграбчи муцуната на животното, а в сърцето му се преплетоха радост и удивление. Топла козина, студен нос, мокър език. — Ама какво става, по дяволите? Ти откъде се взе?
Фулиш излая радостно още веднъж и скочи в скута му.
— Ето те и теб, малък глупчо — мърмореше Сет, а в гърдите му бушуваше ненаказана любов. — Ето те и теб! Господи, да знаеш колко ми липсваше. — Той остави въдицата и прегърна кучето си.
В мига, в който въдицата щеше да падне във водата, една ръка се протегна и я хвана.
— Не ми се ще това прекрасно парченце сирене да отиде на вятъра — произнесе една жена, седна до него, пусна краката си над водата и метна въдицата. — Решихме, че Фулиш ще те ободри. Няма нищо друго на света като кучето, нали? То е и за компания, и за приятелство, за любов, за удобство, за забавление. Нищо ли не си хванал днес?
— Не. Аз не…
Думите спряха в гърлото му, когато я погледна. Познаваше това лице — беше го виждал на снимки. Дълго и тясно, с незабележими лунички, пръснати около носа и скулите. Носеше някаква безформена стара шапка в цвят каки върху облака от червени къдрици, които тук-там бяха прошарени със сребро. А тъмнозелените й очи не бе възможно да бъдат сбъркани.