Сет пъхна ръка в джоба си.
— Имаш ли нещо за писане? Искам да си запиша великата мисъл, която току-що изрече.
— Тя е много апетитно парче.
Сет почувства как при тези думи веселото му настроение се стопи.
— Дру не е сандвич, че да я оценяваш така — сопна се ядосано той на брат си.
— Добре де, извинявай. — Получил отговора, който търсеше, Кам кимна. — Чудех се дали наистина си привлечен от нея. Сега вече знам.
Сет изпусна рязко въздуха от гърдите си и се обърна към приказната синя къща, която се мяркаше сред дърветата и постепенно изчезваше от погледа му.
— И аз не знам какво изпитвам. Искам да подредя живота си и докато го правя… нямам време за бъркотии. Но като я гледам и… — Той сви рамене. — Започвам да си представям разни неща. Харесва ми да съм с нея. Не че тя е лесна. Напротив. През половината от времето все едно си имам работа с таралеж. Таралеж с корона.
— Жените без нокти и гръбнак са добри само за една нощ или за кратко време. Но ако търсиш дълготрайна връзка или…
По лицето на Сет се изписа уплаха.
— Не съм казал нищо за връзка, още по-малко за дълготрайна. Просто казах, че ми е приятно с нея.
— И очите ти станаха като на малко кученце, което чака господарят му да го погали.
— Глупости! Голям си познавач! — Но фактът, че почувства как по врата му запълзя топлина, го покруси. Надяваше се само, че светлината вече бе доста слаба и Кам може би нямаше да забележи издайническата червенина.
— Още малко и ще се разхленчиш. Ще оправиш ли платното, или предпочиташ да се блъснем в рифа?
Като мърмореше под нос, Сет оправи въжетата.
— Слушай какво, искам да я рисувам, искам да прекарвам времето си с нея. И я искам в леглото си. Смятам, че мога да постигна и трите неща сам, ясно ли е? Благодаря за съдействието.
— Ако го направиш, може би ще започнеш да спиш по-добре.
— Дру няма нищо общо с това как спя аз — добре или зле. Или поне до голяма степен.
Кам обърна лодката към къщи. Здрачът падаше бързо и притъмняваше. Време беше да се прибират.
— Тогава ще ми кажеш ли какво те държи буден по цяла нощ, или трябва да изваждам думите от теб с ченгел? Ако не ми кажеш, Ана ще превърне живота и на двама ни в ад, докато не изплюеш камъчето. Така че по-добре си признай без изповедник и без полиция.
Сет си помисли за Глория и думите заседнаха в гърлото му. Ако позволеше на една от тях да излезе, другите щяха да се посипят след нея като лавина. А единственото последствие, което можеше да предвиди, бе как семейството му щеше да бъде затрупано под нея.
Можеше да каже на Кам всичко. Всичко друго, но не и това.
Затова реши, че ще бъде по-умно, ако все пак му разкаже нещо, с което да приспи вниманието му и разпитът да приключи.
— Сънувах много странен сън.
— Отново ли се връщаме към секса? — попита го Кам. — Защото ако да, трябваше да си вземем повече бира.
— Не. Сънувах Стела.
Закачливото изражение от лицето на Кам изчезна и то стана някак си голо и наранимо.
— Сънувал си мама? Ти си сънувал мама?
— Знам, че е странно. Всъщност никога не съм я виждал. Как бих могъл да я сънувам, нали?
— Как изглеждаше тя? — Колко удивително скръбта се притаява дълбоко в човека и си стои там. Дебне като вирус, лежи месеци, дори години, докато най-неочаквано изплува и те остави слаб и беззащитен. — Какво правехте? За какво си говорихте?
— Седяхме на кея зад къщата. Беше лято. Горещо, сладко, истинско. Аз ловях риба. Само с пръчка и корда и едно парченце сирене „Бри“, от онова на Ана.
— Добре, че само си сънувал — отбеляза Кам. — Иначе щеше вече да си мъртъв.
— Разбираш ли, там е работата. Кордата беше във водата и не я виждах, но знаех, че съм сложил бри за стръв. И усещах миризмата на розите, почувствах топлината на слънцето. Тогава дойде Фулиш и седна до мен. Знаех, че е умрял — искам да кажа, че знаех това в съня си, затова бях много изненадан да го видя. Страшно му се зарадвах. Следващото, което помня, бе Стела, която седеше до мен.
— Как изглеждаше?
Това изобщо не прозвуча като някакъв тъп или странен въпрос, докато двамата се плъзгаха с лодката по спокойната вода в мекия мрак. Изглеждаше напълно уместен и разумен.
— Беше страхотна. Носеше някаква стара шапка без козирка. От онези, идиотките, които нахлупваш на главата си, а косата й се измъкваше от всички страни.
— Господи! — Кам си спомни тази стара шапка и начина, по който майка му напъхваше непокорната си коса под нея. Имаха ли някъде снимка на Стела с тази грозна шапка? Не можеше да си спомни.
— Не искам да те натъжавам с тази история.
Кам поклати глава.
— И какво стана после в съня ти?