Креватът бе оправен, както и очакваше, застлан с памучен юрган пачуърк със сложни преплетени пръстени и розови пъпки, които сякаш са били специално ръчно изработени за огромното като шейна легло.
— Страхотно! — произнесе той и се наведе, за да разгледа по-отблизо ръчната изработка на юргана. — Това наследство ли ти е? Сватбеното одеяло?
— Не. Открих го на един панаир на занаятите в Пенсилвания през миналата година. Мисля, че стената между тези прозорци ще бъде подходящо място — има добра светлина, без да прониква директно слънцето.
— Добър избор. — Той вдигна картината. — И ще бъде като още един прозорец към пролетта, когато искаш да гледаш цветя през зимата.
Сякаш бе прочел мислите й, помисли си Дру и се съгласи с него.
— Тук ли?
Тя отстъпи назад и огледа позицията от няколко различни ъгъла, като едва се сдържа да не легне на леглото, за да види как ще изглежда картината, когато се събужда сутрин. Не го направи, защото й се видя неприлично. Като доста предизвикателно предложение.
— Чудесно е.
Той се пресегна, отбеляза с нокътя си една незабележима резка върху стената и остави картина на земята.
Дру си помисли, че чувството да бъде отново с мъж в спалнята си е доста странно. При това далеч не й беше неприятно да го гледа с инструментите, чука и картината, небрежното облекло и прекрасните ръце.
Далеч не неприятно, призна на себе си, щеше да бъде, ако почувства тези ръце и върху кожата си.
— Виж какво има в чантата — каза Сет, без да се обръща.
Тя взе чантата и я отвори. Веждите й се вдигнаха високо от изненада. Там имаше дълга ефирна пола като по филмите — яркочервени теменуги върху тъмносин фон, и горница с тънки презрамки в същия нюанс на синьото.
— Ти си много последователен човек.
— Мисля, че ще ти прилича. И освен това е точно дрехата, която исках.
— А ти винаги получаваш онова, което искаш.
Той я погледна, а изражението на лицето му бе едновременно отпуснато и наежено.
— Така е. Имаш ли от онези… — той направи кръгче с пръстите си във въздуха — висящи обеци. Много ще вървят на този тоалет.
Трябваше да се досети, помисли си Дру, но само изсумтя:
— Хммм.
Извади и разстла полата върху леглото, след което отстъпи и загледа как той поставя картината на стената.
— Спусни я малко надолу, точно така. Сега е добре. Нарисувана, поставена в рамка и окачена на стената от Куин. Не е лошо.
— И на мен ми харесва, като гледам оттук — рече Сет, но гледаше не към картината, а към нея.
Когато той пристъпи, Дру почувства импулс да направи същото, но в този момент иззвъня телефонът.
— Извинявай. — Всъщност добре, че иззвъня, каза си Дру, докато вдигаше слушалката. — Ало?
— Здравей, принцесо.
— Татко? — Радост, объркване и малко раздразнение (какъв срам!) се завързаха на възел в стомаха й. — По това време в неделя защо не си на игрището за голф?
— Защото трябва да ти съобщя някои неприятни новини, скъпа. — Проктър изпусна дълга въздишка. — Двамата с майка ти се развеждаме.
— Разбирам. — Пулсът в слепоочията й започна да бие ускорено. — Може ли да ме почакаш за минутка? — Тя натисна бутона за изчакване и се обърна към Сет. — Извинявай, трябва да говоря с баща си. В кухнята има кафе. Няма да се забавя много.
— Разбира се. — Лицето му бе много спокойно и сякаш изпразнено от чувства. — Ще си сипя една чаша, преди да изляза навън, за да подредя нещата си. Бъди спокойна, не се притеснявай и не бързай.
Тя го изчака, докато чу, че вече е слязъл на долния етаж, сетне седна върху леглото и възстанови връзката с баща си.
— Извинявай, татко. Какво се е случило? — Едва не прехапа езика си, за да не завърши въпроса с думите този път.
— Страхувам се, че майка ти и аз трябва да се разделим за известно време. Опитвах се да те предпазя от нашите проблеми. Не се съмнявам, че щяхме да предприемем тази стъпка още преди години, ако не беше ти. Но какво да се прави, принцесо, тези неща се случват и в най-добрите семейства.
— Съжалявам, татко, — Тя добре си знаеше ролята, така че завърши с думите: — Мога ли да направя нещо?
— Не. Просто ще се чувствам по-добре, ако ти обясня нещата. Не искам да се разстройваш. Много е сложно, за да го обсъждаме по телефона. Защо не си дойдеш днес следобед? Ще обядваме, само ти и аз. Нищо няма да поправи така настроението ми, както ако прекарам деня с моето малко момиченце.
— Съжалявам. Имам ангажименти днес.
— Е, сигурно това е по-важно за теб. При тези обстоятелства…
Слепоочията й пулсираха още по-силно, а в стомаха й започна да се търкаля една голяма топка от вина.