— Не мога да ги отложа. Всъщност тъкмо щях да…
— Добре. Добре, всичко е наред — отвърна баща й, гласът му бе едновременно страдалчески и оживен. — Надявах се, че ще имаш малко време за мен. Боже Господи, като си помисля — тридесет години! Минаха цели тридесет години, за да стигнем и до това.
Дру се ядоса на напрежението, което почувства да пълзи от гръбнака към врата й.
— Съжалявам, татко.
През останалото време от разговора тя няколко пъти повтори тази фраза. И когато остави слушалката, знаеше, че е напълно изтощена и изпразнена.
Секунди след като затвори, телефонът иззвъня отново.
Тридесет години, помисли си Дру, сигурно бяха достатъчно време родителите й да изработят шесто чувство един към друг. Като въздъхна, Дру вдигна слушалката. Нямаше нужда да изчака този, който беше на другия край на линията, да се представи. Знаеше кой е.
— Здравей мамо.
Той бе разстлал червено одеяло върху тревата близо до брега на реката, където имаше както шарена сянка, така и пронизващи лъчи светлина, промъкващи се сред листата. Беше добавил една плетена кошница за пикник, бе отворил бутилка вино и сложил чаша до нея. Тънка книга с оръфана бяла корица лежеше отворена до тях.
Дру се преоблече с дрехите, които й бе донесъл, и сложи циганските обеци, за които я бе помолил. И използва времето, докато се приготвяше, за да се успокои.
Сет бе подготвил масата си, скицникът му бе поставен върху нея. В краката му имаше малък портативен касетофон, но вместо рок, звучеше Моцарт. Това я изненада.
— Извинявай, че се забавих — каза тя, като излезе на верандата.
— Няма нищо. — Един поглед към лицето й бе достатъчен, за да го накара да отиде при нея. Обви с ръка раменете й и без да обръща внимание на дърпането й, я прегърна.
Част от нея искаше да се скрие в това неочаквано и немолено предложение за топлина и успокоение.
— Толкова ли зле изглеждам?
— Изглеждаш толкова тъжна. — Сет докосна с устни косата й. — Искаш ли да го оставим за друг път?
— Не. Нищо ми няма, наистина. Беше просто обикновен разговор със семейството. Обикновените семейни проблеми.
— Аз съм голям специалист. — Той повдигна брадичката й с два пръста. — Специалист по семейни проблеми, лудости и тъпотии.
— Не са от този род. — Дру се освободи от прегръдката му. — Родителите ми се развеждат.
— О, мила. — Плъзна пръст по бузата й. — Съжалявам.
— Не, не, не! — За негово учудване и объркване тя се разсмя и притисна пръсти към слепоочията си. — Няма нужда. Те си подхвърлят този развод като топка за пинг-понг. На всеки няколко години някой от тях ми се обажда с думите „Дру, имам лоши новини“ или „О, Дру, не знам как да ти го кажа“. Веднъж, когато бях на шестнадесет, наистина се разделиха за няколко месеца. Но много внимателно бяха разпределили времето си за моята лятна ваканция, така че майка ми успя да лети заедно с мен за Европа за една седмица, след което баща ми ме взе със себе си, за да плаваме в Бар Харбър.
— Звучи ми сякаш ти си била топката за пинг-понг.
— Да, така беше. Изморих се от тях, ето защо избягах, преди… преди да започна да ги презирам. И все още се моля на Господ да успеят да се справят. Звучи студено, безчувствено, егоистично и ужасно. Но хич не ми пука.
— Не, не звучи така. Не и когато имаш сълзи в очите си.
— Те ме обичат прекалено много — каза тихо Дру. — Или може би недостатъчно. Никога не съм могла да го разбера. Мисля, че те също. Не мога да бъда с тях, да им бъда като патерица или като рефер през остатъка от живота си.
— Казала ли си им го?
— Опитах се. Те така и не ме чуха. — Тя потърка ръцете си сякаш искаше да изглади някакви набръчкани повърхности. — А пък аз нямам никакво право да те товаря с моите тревоги. Нито да хвърлям боклука си в скута ти.
— Защо? Аз съм добро кошче за душевни отпадъци.
Тя се позасмя с половин глас.
— Наистина си ужасно добър в някои неща.
— Аз съм добър в много неща. Кое по-точно имаш предвид?
— Например, като първо — да изслушаш човека. — Тя се повдигна към него и го целуна по бузата. — Никога не съм могла да помоля някой да ме изслуша. А теб очевидно няма нужда да моля. А като второ — тя го целуна по другата буза, — можеш да ме разсмееш без големи усилия дори когато не искам или се съпротивлявам.
— Ще те послушам още малко и ще те накарам пак да се засмееш…, ако ме целунеш още веднъж. При това ето тук — добави Сет, като посочи устните си.
— Благодаря, но ти стига толкова. Хайде да оставим родителите ми на мира. Нищо не мога да направя за тях. — Тя се отдръпна от него. — Предполагам, че ме искаш върху одеялото? О, исках да кажа, да ти позирам върху него.