Това бе само едно малко отстъпление, каза си. Временен отбой. Затишие пред буря.
9
Жени. Тъпи, ненормални жени!
Сет хвърли хладилната чанта в багажника на колата, а кошницата остави на задната седалка. Точно когато си мислиш, че си ги разбрал и завладял, те се превръщат във врагове. А тогава имат силата да превърнат един нормален и разумен мъж в идиот.
Човек не знае какво да прави с тях.
Тръсна одеялото, ритна гумата, след което хвърли одеялото също отзад. Погледна към къщата и изръмжа.
Измърмори комбинация от ругатни, кратки забележки и заядливи подмятания, когато се върна, за да прибере масата, акварелите и рисунката.
А върху рисунката бе тя — спяща върху червеното одеяло в изпъстрената със сенки слънчева светлина. Дълги крайници, лице на приказна фея.
— Трябва да разбера от кого съм привлечен — каза той на изображението преди да го прибере в колата. — Заради един гадняр, който се е издънил, всички ли трябва да вървим до дяволите? — Постави внимателно недовършената картина върху одеялото. — Е, това си е твой проблем, сестро.
Като изрече думата сестра, почувства неприятно свиване в стомаха. Защо по дяволите тази луда жена пъхна подобна мисъл в главата му? Обри. Това не можеше да бъде! Беше абсурдно и смешно!
Обичаше Обри. Разбира се, че я обичаше. Но никога не бе мислил за нея по друг начин… Или… Не беше ли?
— Ето на! Виждаш ли! — Ядосан, Сет размаха заканително пръста си към рисунката. — Ето какво постигна! Такива сте вие! Ще объркате всичко, ще го обърнете с краката нагоре, за да започнем да измъчваме мозъците си. Само че аз няма да ти се дам! Няма да се хвана на въдицата ти!
Приключи с товаренето на колата и тръгна. Почти щеше да завие към къщи, когато се сети нещо, завъртя в другата посока и натисна газта.
— Сега ще уточним нещата — произнесе заканително през зъби Сет и кимна към рисунката, сякаш й се караше. — Веднъж и завинаги. И ще видим кой е идиот и кой не.
Пое по алеята, водеща към къщата на Обри, скочи от колата и се упъти с широки крачки, все още пришпорван от гнева и раздразнението. Не почука на вратата. Пък и никой не очакваше от него да чука.
Всекидневната, както и всичко останало в тази къща, беше красива като картинка, малко разхвърляна, но удобна, и безпощадно чиста. Грейс беше голяма чистница.
Някога бе изкарвала прехраната си, като чистеше по домовете. Сега имаше собствен бизнес — фирма за хигиена, с повече от двадесет работници, които чистеха домове и офиси по крайбрежието.
Собствената й къща беше нейната най-добра реклама. Но в този момент тя беше колкото чиста, толкова и празна.
— Обри? — извика Сет към стълбите. — Има ли някой тук?
— Сет? — Грейс излезе забързано от кухнята. С босите си крака, срязаните панталони и прибраната назад коса, откриваща хубавото й лице, изглеждаше толкова млада, че човек трудно можеше да повярва, че има дъщеря, която една подозрителна и недобре с главата особа смяташе, че е обект на неговия интерес.
О, Господи, та той беше сменял памперсите на Обри и я бе хранил, бавил и приспивал! А тя не един път напикавала панталоните му.
— Ела отзад! — рече Грейс и го целуна бързо. — Итън и Дек са там с косачката. Току-що направих лимонада.
— Просто минах да видя Обри, за да… — О, не, не можеше въобще да й разкаже за тази глупост! — Тя тук ли е?
— Всяка неделя следобед играе софтбол.
— Добре. — Той пъхна ръце в джобовете. — Добре. Ще я намеря на игрището.
— Скъпи, да не би нещо да не е наред? Да не сте се скарали с Обри?
— Не, не! Просто трябва… да говоря с нея за едно нещо.
— Тя ще се върне след около час. И Емили също. Знаеш ли, Емили излезе с гаджето си! Ти защо не отидеш да помогнеш на Итън и Дек да окосите поляната? После ще сготвим и ще останеш за вечеря.
— Благодаря, но… Имам да свърша някои работи. — Чувстваше се странно. Прекалено странно и неловко, докато гледаше лицето на Грейс, виждаше Обри в него и си мислеше за обвиненията на Дру. — Трябва да вървя.
— Но…
Тя спря, защото нямаше смисъл да говори на гърба му. Сет много бързо се отдалечи. Да, Ана имаше право, помисли си с въздишка Грейс. Нещо ставаше с тяхното момче.
Когато отиде на игрището, мачът между отбора на Обри — „Сините раци“, и техните вечни противници „Скалните риби“ беше в разгара си. Зрителите ядяха своите сандвичи, пиеха кола от хартиени чаши и крещяха с цяло гърло очакваните от тях одобрения или неодобрения на играчите. Юни беше дошъл със своя горещ дъх и влажни ръце, а пролетта бе останала само мил спомен. Слънцето печеше безмилостно и полето плуваше в жега и влага, обгърнато от мараня. От трибуните на зрителите също се вдигаше пара. Сет зърна Джуниър Крауфорд. Шапка с козирка засенчваше набръчканото му като на гном лице и криеше голата му глава, а на кокалестото му коляно седеше момченце на не повече от три години.