Сет понечи да я прегърне, но се сети нещо и се закова на място.
— Няма да кажеш на никого за това, нали? Нито на мама, нито на Уил! Обещай.
— Ти шегуваш ли се? — Само мисълта за това я разтърси. — Нито пък ти. Закълни се! — Тя плю в шепата си и му я подаде.
Сет се намуси, докато я гледаше.
— Не трябваше да те уча на този номер — рече, но въздъхна и също плю в своята шепа, след което двамата тържествено стиснаха ръцете си.
Чувстваше се прекалено неспокоен, за да се прибере вкъщи. И освен това реши, че му трябва малко време, преди да се срещне със семейството си след целувката, която все още беше много жива в съзнанието му.
Мина му през ума да се върне при Дру и да й даде да разбере колко е далеч от истината и колко много греши.
Почти беше готов да го стори, но другата, по-разумната му половина, го предупреди, че не е в състояние да води смислен разговор с нея. Все още не. Тя го бе накарала да се съмнява в себе си и това го бе уязвило. Беше работил упорито, докато постигне своята увереност в себе си, в работата си и в семейството. Нямаше да позволи на никоя жена да разбие тази увереност или да се намесва в работата му.
Така че двамата бяха направили крачка назад, преди нещата да тръгнат напред. Той щеше да продължи да я рисува, защото това бе животът му и не можеше да живее по друг начин. Но дотук.
Нямаше смисъл да се свързва с жена, която бе толкова непредсказуема, своенравна и упорита.
Беше време да намали темпото, да се концентрира върху работата и семейството си. Да разреши своя собствен проблем, преди да се заеме с нечий друг.
Сет паркира пред ателието и пренесе нещата и картината горе. Използва новия си клетъчен телефон, за да се обади у дома и да каже на Ана, че няма да се прибере за вечеря. Неприятностите, грижите и тревогите избледняваха и се изгубваха, когато рисуваше, така както и когато плаваше в морето. Като дете бягаше в рисуването и се криеше там. Понякога това беше драматичен акт, като оцеляването, друг път бе просто спасяване от скуката. Но винаги му носеше удоволствие, спокойно и лично или пък извисено и тържество.
В края на пубертета си Сет таеше в душата си огромна вина и съмнение, защото никога не бе страдал заради изкуството и не бе преживял драмата на емоционалния конфликт.
Когато призна това на Кам, брат му го погледна изненадано и попита:
— Що за глупости?
Това вероятно бе най-правилният и точен отговор, който извади Сет от паническия страх, в който се бе вкарал сам.
Имаше времена, когато не можеше да рисува и оставаше объркан и разстроен с образа в съзнанието си, който отказваше да се пренесе върху платното.
Но имаше и времена, когато талантът се изливаше от него и достигаше, че дори надвишаваше висоти, до които сам не беше си представял, че може да полети.
Когато светлината започва да угасва зад прозорците, Сет пристъпи към рисунката и загледа какво е направил. И осъзна, че този път е бил от случаите, когато постигаше всичко с лекота.
Цветовете бяха чисти и почти прозрачни — зеленото на тревата и листата, златистите отблясъци на водата, шокиращото червено на одеялото и млечната белота на кожата й. Цветната градина, разцъфтяла върху полата й, беше дръзка и контрастираше с деликатния начин, по който коприната падаше върху бедрото й.
Извивката на рамото, ъгълът, под който бе сгъната ръката й, квадратният край на одеялото. Върху унесеното изражение на лицето й слънцето сякаш протягаше нежните си пръсти от светлина.
Сет не можеше да обясни как го бе направил. Нито пък можеше да обясни на Дру какво бе мислил, докато я бе рисувал. Техническите аспекти на рисуването бяха извън него. Те бяха необходими, разбира се, и много съществени, но той не мислеше за тях, когато рисуваше. Защото рисуваше естествено, така както дишаше.
Но как ставаше така, че рисуването понякога можеше да извади от сърцето на художника същността на обекта и да го накара да диша, Сет не можеше да обясни.
Дори не си задаваше този въпрос. Просто вземаше четката и започваше да работи.
И когато много по-късно се тръшна напълно облечен в леглото и заспа, сънува как Друсила спи до него.
— Как си я нарекъл? — попита го Стела. Стояха с нея пред картината и я разглеждаха на светлината от горните прозорци на ателието.
— Все още не съм. Не знам. Не съм мислил за това.
— Спящата красавица — предложи Стела. — Аз бих я нарекла така.
Тя бе облечена с прекомерно голяма риза и размъкнати джинси, плоски платнени обувки, които бяха така оръфани, сякаш бяха извървели десетки километри. А когато мушна ръката си в ръката на Сет, той долови уханието на лимон от шампоана и сапуна й.
— Гордеем се с теб, Сет. Не заради таланта ти, той ти е даден от Бога. За това, че си искрен. А да си искрен и да правиш онова, което можеш, е различно и заслужава адмирации.