Двамата със Сет се заклеха да не казват на никого, така че не можеше да сподели нито с майка си, нито с баща си. Нямаше право да отиде при Сибил и да я помоли за психологическа оценка на нещата. Не биваше и пред Ана да излее объркването и негодуванието си.
Ето защо решението да говори с Друсила постепенно изплува и се затвърди в ума й, докато работеше и когато в пет часа напусна корабостроителницата, вече бе убедена, че трябва да постъпи точно така.
Докато караше към къщи, тя подреди в ума си какво възнамерява да й каже. Трябваше да се държи хладно, добре да се контролира и да е проницателна, така че да сложи на място малката госпожица Съвършенство.
Никой не можеше да върви безнаказано по пътя си, след като бе направил Сет нещастен. На никого нямаше да му се размине.
Ако се забъркаш с един от семейство Куин, мислеше си Обри, докато пришпорваше пикапа, значи си се забъркал с всички.
Спря пред цветарницата и слезе. Както бе с мръсната тениска, износените дънки и работните ботуши, приличаше на малък гаврош. С твърда крачка се запъти към „Пъпка и цвят“.
Да, наистина беше съвършена, помисли си Обри, и се опита да потисне гнева си, докато гледаше как Дру увива един букет маргарити за Карла Уигинс. Прекалено изискана в розовата си копринена блуза и с коса като на горска нимфа. Панталоните бяха стоманеносиви и свободни. Сигурно също от коприна, помисли си Обри, объркана и ядосана на себе си заради неволното възхищение, което изпита, гледайки колко класически елегантно и естествено изглежда Друсила.
Тя вдигна очи, когато вратата се отвори. В погледа й се мярна нещо, което можеше да бъде определено като учтива топлота.
Е, поне беше нещо.
Карла, каквато си беше пълничка и румена, също се обърна.
— Здрасти, Обри. Вчера беше страхотна! Голям мач! Всички говорят само за теб и твоето посрещане на топката. Беше на първа база — обърна се тя към Дру, за да й обясни какво се е случило на мача — и направо нокаутира играча на „Рибите“.
— Наистина ли? — чу се да казва Дру, сигурно за десети път този ден. Всеки, който влизаше в магазина, говореше само за вчерашния мач. — Моите поздравления.
— Направо щях да получа сърдечен удар, когато топката излетя — продължи Карла, като се хвана за гърдите, за да подчертае вълнението си. — Джед все още не може да дойде на себе си. Впрочем, тази вечер ще приготвя вечеря за родителите му. Ще говорим за сватбата. Та си взех половин свободен ден и отидох да подредя къщата. И тогава се сетих, че нямам цветя за масата. Ще направя спагети и кюфтета. Те са любимите на Джед. Дру ми каза, че маргаритите ще стоят много красиво в тази червена ваза, която купих. Ти как мислиш?
Обри погледна цветята и кимна.
— Красиви са. И много нежни. Поне според мен. Прости и красиви цветя.
— Точно така. Абсолютно точно казано. — Карла се засуети, като оправяше нервно прекрасната си руса коса.
— Не разбирам защо съм толкова нервна. Познавам родителите на Джед от сто години. Само че сега, като ще се женим през декември, ми е малко страшно. Казах на Дру, че предпочитам цветовете за мен и шаферките да са синьо и сребърно. Не искам червено и зелено, но пък в същото време трябва да има коледен дух и тържественост. Смяташ ли, че цветовете са подходящи? — Карла хапеше долната си устна, докато гледаше към Дру. — За цветята и въобще.
— Прекрасни са. — Лицето на Дру изразяваше топлота. — Тържествени, както сама отбеляза, и романтични също. Аз имам няколко идеи, така че ти, майка ти и аз ще се справим с всичко, като му дойде времето. Просто не се тревожи.
— О, как да не се тревожа! Направо ще се побъркам, но ще побъркам и всички останали до декември. Трябва да тичам. — Тя взе цветята. — След час ще пристигнат.
— Приятна вечер — пожела й Дру.
— Благодаря. Довиждане, Обри.
— Чао. Поздрави Джед.
Вратата се затвори зад Клара и когато звънчетата утихнаха, оживлението, което цареше в магазина, изчезна.
— Не мисля, че си дошла да купуваш цветя. — Дру скръсти ръце. — С какво мога да ти бъда полезна?
— Като престанеш да измъчваш Сет и да ме поставяш в ролята на „другата жена“.
— Всъщност мислех, че аз съм в тази роля. Но вече не ми пука.
Всички спокойни, премерени и остри като бръснач думи, които Обри бе намислила да каже, просто излетяха от главата й.
— Какво, по дяволите, не ти е в ред? Да не си мислиш, че Сет щеше да те сваля, ако се интересуваше от някоя друга?
— Да ме сваля ли? Ти така ли го наричаш?
Обри сви рамене.
— Това е фамилен жаргон — обясни тя. — За какъв го вземаш? Той дори нямаше да те погледне, ако имаше някоя друга. Защото не е такъв, а ако вече не си го разбрала, значи си глупачка.