Тя погледна нагоре.
— Високи тавани. Сигурно ти струва доста пари да отопляваш това място през зимата.
— Искаш ли да видиш сметките? — леко ядосана попита Дру и Обри се разсмя.
— Може би по-късно. Сега предпочитам виното. А, в плика има сладкиши. Мама ги изпече вчера. С шоколадов пълнеж. Страхотни са. Кухнята насам ли е?
— Да. — Дру въздъхна и я последва, решила да се опита да плува по течението и да не се дразни от нищо.
— Много си подредена — рече Обри, след като огледа кухнята и отвори задната врата. — Охо, тук е направо чудесно! Какво райско кътче! Сякаш си на своя собствен малък остров! Не ти ли е малко самотно тук, градско момиче? Не се ли страхуваш от духове и призраци?
— Не. Първоначално мислех, че може да се чувствам самотна, но се оказа, че изобщо не е така. — Дру остави кесията върху масата и извади бутилка „Пино Григьо“. — Чувствам се направо отлично! Обичам да слушам водата, птиците и вятъра. Харесва ми тук. Не обичам градовете. И знаеш ли, първата сутрин, когато се събудих в тишината, а слънцето надничаше през прозореца ми като закачлив хлапак, осъзнах това. Никога не съм ги обичала.
Тя наля виното в две чаши.
— Искаш ли да седнем в задния двор?
— Чудесно. Аз ще взема сладкишите.
И така, те имаха чудесно бяло вино и пълна чиния със сладки. Слънцето се промъкваше сред листата на дърветата, сякаш искаше да подслуша какво си говорят.
— О, да не забравя — сети се Обри, като едва проговори с пълна уста. — Двамата със Сет се заклехме, че няма да казваме на никого за големия ни експеримент.
— Аха.
— Теб не те броя, защото ти също си част от него. Идеята беше твоя. Но след като вече ти казах, или ще трябва да те убия, или ти ще трябва да ми се закълнеш, че няма да кажеш на никого.
— Клетвата включва ли проливане на кръв?
— Аз обикновено използвам слюнка.
Дру помисли около две секунди.
— Предпочитам да не използваме никакви телесни течности. Моята дума ще ти бъде ли достатъчна?
— Напълно. — Обри си взе още един сладкиш. — Хора като теб държат на думата си.
— Какво искаш да кажеш с това хора като мен?
— Ами-и-и, възпитани — обясни Обри със широк жест на ръката. — Ти си направо породиста. Чистокръвна. С родословно дърво.
— Може би трябва да приема това като комплимент, макар да звучи все едно говориш за кон или куче.
— Разбира се, че е комплимент. На лицето ти сякаш е изписано „Аз съм прекалено културна и добре възпитана, за да правя това на въпрос“. Ти винаги изглеждаш безупречно. Възхищавам ти се, макар че по принцип го мразя. Не си дребнава, нито глезена или надута. Просто винаги изглеждаш добре.
Обри спря, замисли се и продължи отново с пълна уста.
— О, чакай, да не си помислиш нещо. Не те свалям, нито ти се натискам. Аз харесвам момчета.
— Разбирам. Значи няма нужда да правим големия експеримент между нас двете. — След две доста дълги секунди Дру избухна в смях. Чак се наведе да се облегне назад, защото щеше да падне от стола. — Само да можеш да видиш лицето си! За пръв път откакто те познавам те виждам онемяла!
— Това беше добре казано. — Като кимна одобрително, Обри вдигна чашата си с вино. — Направо страшно добре. Може да взема да те харесам. Е, смяташ ли да говориш със Сет да ти даде портрета, когато го завърши?
— Не знам. — Дали изобщо щеше го завърши? — зачуди се Дру. Може би й бе толкова сърдит, че не искаше да я види повече? Не, все пак щеше да го завърши, реши тя. Беше художник и нямаше друг шанс. Неговият живот бе подчинен на таланта му.
— Ако бях аз, щях да го убедя.
— Мисля, че ще се чувствам странно, ако имам свой портрет на стената. Освен това аз не го видях. Беше много сърдит и не ми го показа.
— Да, става голям инат, когато е бесен. Добре, ето ти един съвет от мен. — Като гледаше Дру, Обри се подпря с лакти на масата, — Знам, че не искаш да плачеш пред него. Но по-важното е да спечелиш битката. Значи ще трябва да я спечелиш по другия начин. Очите ти стават блестящи и влажни, а устните ти трепват леко. Ето така.
Тя се облегна назад, затвори очи и си пое дълбоко дъх няколко пъти. Сетне вдигна клепачи и погледна Дру. Очите й бяха широко отворени и изпълнени с мъка, а сълзите започваха да ги пълнят и всеки миг щяха да капнат от ресниците.
— Господи — прошепна с възхищение Дру. — Страхотна си! Направо си невероятна.
— Говори, говори — подсмръкна Обри. — Може да пуснеш едната сълза да падне от ресниците ти, ето така. — Направи това, след което се разкикоти. — Тогава той ще се обърка и единственото, което ще прави, е да те гали по главата, да ти даде някой парцал или каквото има подръка, преди да се предаде окончателно. След това може да си тръгнеш. Но вече си му изиграла това представление и то го е съсипало. Разбит е окончателно и безвъзвратно.