— Кучка!
— Да. — Дру вдигна чашата си като че ли щеше да произнесе тост. — Наистина е такава. Но тя го обичаше и това бе най-дискретният, но и най-сигурният начин да ме отстрани от живота му.
— Това не я извинява. — Обри размаха пръст. — Тя е нарушила правилата, влязла е в забранена зона, посегнала е на мъжа на друга жена, макар че този мъж не струва и пукната пара. Той е същият подлец като нея и е точно толкова виновен.
— Права си. Няма извинения. Те са си лика-прилика и си подхождат идеално.
— А ти, какво направи? Не му ли върза онази работа на морски възел?
Дру леко въздъхна.
— Бог ми е свидетел, много ми се иска да го бях направила. Ще ми се да можех, пък дори и само за един ден. Не, просто станах и се облякох, докато той започна да се оправдава. Бил ме обичал. Другото било само физическо влечение, то не означавало нищо.
— Господи! — В гласа на Обри се прокрадна отвращение. — Не можа ли да измисли нещо по-оригинално?
— Не и в моя случай. — Неочакваната и безкористна симпатия и подкрепата от страна на Обри някак си намалиха болката, която все още носеше дълбоко в себе си. — Каза, че имал нужди като всеки мъж, сексуални нужди, които аз не съм можела да задоволя. Защото съм била прекалено сдържана, ограничена, лишена от въображение. Той просто искал да получи и опита всичко, преди да се задоми. Всъщност каза, че ако съм била по-страстна, по-разкрепостена в леглото, по-изобретателна, нямало да има нужда да търси някой друг, за да получава подобно удовлетворение.
— И този човек все още е жив? Оставила си го живее? — промърмори Обри. — Оставила си го да обърне нещата и да обвинява теб, вместо да му отрежеш топките и да ги закачиш на ушите му като обици.
— Е, не бях чак толкова заспала — отвърна Дру и й разказа как бе унищожила ценните вещи на Джона.
— Стопила си всичките му дискове, значи. Това е добро изпълнение. Може ли да направя едно предложение? Какво ще кажеш, ако вместо да нарежеш кашмиреното му палто, беше направила нещо друго? Аз например бих напълнила джобовете му с нещо, да речем смес от сурови яйца, машинно масло, малко брашно, за да се омеси, и може би чесън. Всички продукти може да се намерят в кухнята. След това щях да го сгъна добре, с джобовете навътре и да му го изпратя. Как ли щеше да се изненада, когато го извади от кутията?
— Ще го запомня, за да го използвам, ако имам друг подобен случай.
— Добре. Но номерът с дисковете и обувките наистина ми хареса. Ако един мъж е маниак на тема обувки, както Фил например, наистина ще го заболи. Какво ще кажеш да се поразходим малко, за да смелим тези сладкиши. След това може да си поръчаме китайска храна.
Дру си помисли, че не е толкова сложно да станеш приятел с някой.
— Звучи ми страхотно.
Вагон-ресторантът беше осветен като авиационна писта, но бизнесът не процъфтяваше особено бурно. Сет седна в избелялото от слънцето червено сепаре най-отзад. Глория все още я нямаше. Щеше да закъснее.
Тя винаги закъсняваше. Това според нея беше още един начин да покаже кой командва парада.
Сет си поръча кафе, макар да знаеше, че няма да го изпие. Но му трябваше нещо за опора. Десетте хиляди долара в брой бяха в стара брезентова торба на пейката до него.
На един висок стол пред бара седеше мъж. Раменете му бяха широки колкото планината Монтана. Вратът му бе червен от слънцето, косата му бе подстригана ниско и стърчеше остра, човек имаше чувството, че може да отреже хляб върху нея. Беше обут с джинси и кутията за тютюн, която сигурно имаше навик да носи в джоба си, бе очертала изтъркан светъл кръг в избеления плат.
Мъжът ядеше ябълков пай съсредоточено като хирург, който прави сложна операция.
От джубокса в ъгъла долиташе тихичкото, монотонно пеене на Уейлън Дженингс.
Барманката зад бара бе облечена в бонбоненорозова блуза, а името й бе избродирано с бяло над дясната гръд. Тя извади каната с кафе от нагревателя, приближи до мъжа и изви предизвикателно бедра, докато му доливаше кафе в чашата.
Пръстите на Сет инстинктивно потърсиха скицника. Нямаше такъв, разбира се.
Затова се зае да нарисува сцената в главата си. Барът — целият осветен с ярки светлини. Една двойка на средна възраст седи тихо в едно от сепаретата. Имат уморен вид сякаш са пътували цял ден. Ядат, без да разговарят. Но в един момент жената подава на мъжа солницата и той стиска леко ръката й.
Щеше да нарече картината „Край пътя“, помисли си Сет. Или може би „Шосе 13“. Рисуването наум го ободри и той леко се поотпусна.
В този момент влезе Глория и картината изчезна от главата му.