— Може ли да разгледам картините ти?
— Разбира се. — Той махна с ръка, след което се скри с бирата в малката баня. — Може.
И Дру неочаквано осъзна, че всъщност бяха приятели. Сякаш винаги са били.
Каквото и да се случеше между тях, те бяха приятели. Не беше ли чудесно!
Все пак изчака той да затвори вратата на банята и да чуе шума на водата от душа, преди да отиде до картината, поставена на статива до предните прозорци.
Погледна я и дъхът й спря. Сигурно реакцията на всеки, който гледа себе си нарисуван, е такава. Момент на изненада и удивление, да видиш себе си през очите на някой друг.
Не беше си се представяла по този начин. Не и толкова романтично, секси и… Беше доста дръзка благодарение на цветовете, беше замечтана благодарение на светлината, беше секси благодарение на позата, с разголеното бедро и ярката пола, небрежно заметната.
Беше някак си силна въпреки отпуснатата поза.
Беше я довършил. Да, нямаше какво още да се прави по нея. Картината бе страхотна. Изключително красива.
Бе я нарисувал красива, помисли си Дру. Желана и все пак някак далечна, защото беше ясно, че е сама. Че иска да бъде сама.
Беше му казала, че не го познава достатъчно добре. Сега повече отвсякога разбра колко вярно е това. Изобщо можеше ли някой да го познава? Как е възможно да познаваш някой с толкова богата душевност, че да е в състояние да създаде нещо толкова красиво и нежно в една картина и толкова страстно и яростно в друга?
Изпита желание да го опознава все повече и повече, с всяка следваща стъпка, във всяка следваща минута.
Затова отиде до платната, подпрени на стената, седна на земята, остави бирата си до себе си и започна да ги разглежда.
Една обляна от слънце Флоренция с червени керемидени покриви, златисти къщи и криви калдъръмени улички.
Друга картина, която щеше да експлодира от цветове и движение — Венеция, разпозна Дру, с петна от хора, неразличими тълпи без лица.
Един пуст път, виещ се сред искрящо зелени полета.
Една прекрасна жена, гола, с тъмни очи, пълни със съновидения, с разточително великолепие от коса, пръсната около лицето и раменете, на фона на Рим, който се виждаше през прозореца зад гърба й.
Поле от слънчогледи, горящи в топлината на летния ден, която сякаш се излъчваше на талази от платното, така че можеше да я почувства с кожата си — и сред тях усмихнатото лице на едно малко момиченце, което тича с червен балон над главата. Балонът сякаш плуваше в маранята.
Видя радост и романтика, тъга и прищявка, желание и отчаяние.
Не, не тя, той ги бе видял, поправи се Дру. Той виждаше всичко.
Когато Сет се върна, тя все още седеше на пода с една картина в скута. Бирата стоеше недокосната до нея.
Той се наведе и вдигна бутилката.
— Какво ще кажеш да я сменим с вино?
— Няма значение.
Не можеше да откъсне погледа си от картината.
Беше акварелен пейзаж, който бе направил през един дъждовен ден в Италия. Спомни си, че беше тъжен, измъчваше го меланхолия. Беше грабнал четката и бе нарисувал блатото, където бе бродил като момче. Блатото с неговите каучукови и дъбови дървета, сплели клоните си в непроходима джунгла, с високи треви и жилави лиани, с мъх, мек като кадифе, и водни лилии, направени сякаш от восък, а водата като че ли не искаше да пусне пленената в капана й светлина.
— Това място е недалеч от нашата къща — обясни той. — Този път излиза в задния двор, по него можеш да се върнеш. — През ума му мина, че бе направил точно това, когато я бе рисувал. Беше се върнал по пътя у дома.
— Ще ми я продадеш ли?
— Ако продължаваш да идваш тук, изобщо няма да имам нужда от агент. — Той седна до нея на пода. — Защо точно тази?
— Защото искам да се разхождам там, сред тази мъгла. Да я гледам как се промъква, как се надига от водата, докато слънцето се мъчи да я прониже. Кара ме да се чувствам…
Тя млъкна, когато вдигна лице от картината, за да го погледне.
Сет не беше си облякъл риза и по гърдите му все още имаше ситни капчици вода. Джинсите му бяха леко смъкнати, не беше закопчал най-горното им копче.
Представи си как плъзга пръста си точно там, а после и малко по-надолу.
— Та какво те кара да чувстваш?
Безумно желание. Копнеж. Нега, помисли си тя.
— Ммм. — С усилие се върна към картината. — Кара ме да се чувствам малко самотна, предполагам. Но не и тъжна. Защото там е толкова красиво, а пътят означава, че си самотен само защото ти така искаш да бъде.
Той се наведе по-близо към картината. Тя долови ароматите на душа — вода и сапун, и мускулите на корема й се стегнаха, а онези на бедрата напротив, сякаш се разтопиха.