Тръгнаха заедно, но изведнъж Сет рязко спря.
— Футбол с хляб с дзукини.
Цветът изчезна от лицето на Кам и той пребледня.
— Какво каза?
— Че сте учредили „Хлебната купа“. Че сте играли футбол с хляба, който Стела е замесила. Използвали сте самунчето вместо топка. Тя ми го каза.
— Кога? — Целият треперещ, Кам сграбчи Сет за раменете и го разтърси. — Кога я видя?
— Не знам. Сънувал съм. Струва ми се, че я сънувах. Такова чувство имам — прошепна несигурно. Стомахът му се бунтуваше, но чувството не беше гадно, напротив, беше радостно.
Беше говорил със Стела, помисли си той. Имаше баба, която му бе разказала тази история.
— Вярно е, нали? — Радостта се прокрадна в гласа и се изписа върху лицето му. — А ти, ти си се опитал да хванеш подаването и си получил удар по веждата. Паднал си на земята. Вярно ли е?
— Да — каза сякаш на себе си Кам. Това беше хубав спомен. Имаше много такива спомени. — Мама излезе тичешком от задната врата и започна да вика по нас, когато аз скочих във въздуха. Обърнах се и бам! Видях звезди посред бял ден пред очите си. Хлябът беше като тухла. Тя беше много добър лекар, но въобще не можеше да готви.
— Да, каза ми и това.
— Така че тя дойде при мен, прегледа зениците ми, провери пулса ми. Каза, че все едно съм здравата напердашен. Това й спестило усилията да го направи сама. Сетне всички избухнахме в смях — татко и аз, Фил и Итън. Като някаква банда лунатици. Мама стоеше и ни гледаше под вежди с ръце на кръста. Виждам я и в момента. — Той въздъхна. — После влезе вътре и ни подаде и другото самунче, да играем и с него. — Каза ли ти и това?
— Не. — Сет сложи ръка на рамото на брат си и двамата тръгнаха към вратата. — Предполагам, че е искала да ми го кажеш ти.
13
Когато поничките бяха изядени, а Сет се бе наместил в един ъгъл и доизкусуряваше проекта, който Итън бе направил за лодката на Дру, самата тя излезе от магазина, за да отреже някои увехнали цветове от върбинка и хелиотроп във варела от уиски край предната врата, служещ за кофа за боклук.
Нощната буря бе изчистила въздуха, беше издухала влагата и сега утрото бе свежо и чисто.
Заливът бе наситено син, все още леко развълнуван от снощната стихия. Няколко лодки вече бяха излезли в морето. Имаше рибари с риболовни корабчета и яхти, а също и туристи с взети под наем скифове и моторници. Летовниците, които идваха тук със собствените си лодки и крадяха време, за да ги използват, бяха излезли много по-рано. Защо да губят дори и една минута от този прекрасен ден? — подсмихна се Дру.
След няколко месеца и тя щеше да прекарва по-голяма част от сутрините, занимавайки се със собствената си лодка — полирайки, бършейки и миейки палубата. Да притежаваш лодка, означаваше да се грижиш за нея, бе нещо много повече от това да вдигаш платната и да се носиш по вятъра. Трябваше да изразходваш време, пари и енергия, за да я поддържаш. Но това всъщност беше част от удоволствието. Поне за нея.
Дру обичаше да работи. Работата бе една от многото малки самореализации, които бе осъществила през годините. Тя обичаше да работи, да свърши каквото трябва, след което да застане отстрани и да огледа резултата.
Завършекът, краят на работата и резултатът от нея й доставяше радост. Когато приключеше в цветарницата, продължаваше със счетоводство, доставки, попълване на ордери и заявки, изчисляване на печалбата. Тези занимания бяха продиктувани от чувството й за ред, така както естеството на работата й отговаряше и подхождаше на любовта й към красотата заради самата красота.
Лодката, когато станеше готова, щеше да бъде нейната лична награда, обединила и двете й влечения.
А Сет… За него все още не бе напълно сигурна. Нощта, която прекараха заедно, беше страхотна. Но както и с лодката, връзката й с този мъж никога нямаше да бъде само гладко плаване и сигурно щеше да има нужда от поддържане.
Само че докъде ли щяха да стигнат, ако вятърът, който ги бе довел до тази точка, ги изоставеше? Ако спреше и утихнеше? Какво щяха да правят, ако попаднеха в силна буря или, както много други двойки, предпочетяха да се носят на дрейф вместо да летят по вълните?
Тя искаше да се наслаждава само на мига, без да търси проблемите, които сигурно стояха пред нея.
Сет я очароваше и предизвикваше. Едновременно я разсмиваше и дразнеше. Беше събудил такива чувства, каквито никой друг досега не бе успял — дори и мъжът, за когото за малко не се бе омъжила.
Беше привлечена от стабилното му чувство за самосъхранение, от честността и лекотата в общуването. И бе омагьосана от скритите страст и непокорство, които бе успяла да зърне под на пръв поглед лекия му нрав.