— Толкова зле ли изглеждам?
— Направо изтощен. — После му махна с ръка. — Хайде, елате. — След което отиде до хладилника. — Доставиха ги тази сутрин, съвсем свежи са — каза, като извади една роза с дълга дръжка и с цвят на розов захарен памук. — Една дузина от тези и ви гарантирам, че Обри ще падне само като ги види.
Той помириса розата, докато Дру вадеше още.
— Миришат страхотно. Може би трябва да взема две дузини. Отложих цели две срещи през последните десет дни.
— Две дузини ще я накарат да припадне.
— Това е целта. Може ли да ги сложите в една от онези изящни кутии?
— Разбира се. — Тя се насочи към работната си маса. — Вие с вашия брат ще се превърнете в най-добрите ми клиенти. Преди седмица той изкупи всички жълти рози в магазина.
— Сгоди се.
— Знам. Не вървеше, а летеше половин метър над земята. Разбрах, че със Сет сте приятели от много време.
— От деца — уточни Уил. — Не мога да повярвам, че е тук вече цял месец, а аз все още не съм го видял. Дан каза, че бил много зает — с рисуването, с лодките и с вас. Опа! Изтървах се! Винаги е така, когато съм изморен след нощна смяна. Не знам какво говоря — разтърка очите си Уил.
— Няма страшно. Не мисля, че трябва да пазим в тайна нашето… — Какво бе то по-точно? Как да го нарече? — виждане със Сет — довърши Дру.
Уил с все сили се опита да потисне прозявката си.
— Ами, ако успеем някой път да съгласуваме програмите си, може би шестимата ще излезем заедно.
— С голямо удоволствие. — Дру положи прекрасния букет в една кутия. — Дори много ще ми е приятно.
— Добре. А, може ли да ви попитам нещо? Тази жена, която преди малко беше тук? Досаждаше ли ви?
— Защо питате?
— Не знам, просто имам някакво гадно усещане. Освен това в нея имаше нещо… Познавам я отнякъде. Не мога да си отрежа главата, но имам чувството, че нещо не е наред. Разбирате ли за какво говоря?
— Разбирам много добре. — Тя го погледна. Уил беше приятел на Обри и на Сет. Значи беше и неин приятел. Новата, откритата и отворената към хората Дру можеше и трябваше да обсъди онова, което я тревожеше, с един приятел. — Тя твърдеше, че познава майка ми. Но съм сигурна, че не е вярно. — Никой, помисли си Дру, абсолютно никой не наричаше майка й Кати или Кат. Може Катерин, в редки случаи Кейт. — Не знам какво преследваше, каква беше целта й, но се радвам, че вие влязохте в този момент.
— Искате ли да остана още малко, в случай че се върне?
— Не, благодаря ви. Тя не ме притеснява, нито ме заплаши с нещо.
— Нарекохте я Хароу. — Уил поклати замислено глава. — Тази фамилия нищо не ми говори. Но аз определено я познавам отнякъде. Когато се сетя, ще ви кажа.
— Благодаря.
Беше грешка да се обажда на майка си. В мига, в който позвъни, Дру осъзна това моментално. Но не можеше да изхвърли сутрешната посетителка от главата си. Единственият начин да се отърве от натрапчивите мисли, бе да провери дали онова, което жената й разказа, беше истина.
Майка й веднага отрече да познава някоя Гло Хароу, макар че познавала една Лаура Хароу и една Барбара с моминско име Хароу. Дру се успокои от бодрото настроение на майка си и от новината, че двамата с баща й се бяха сдобрили.
Поне за момента.
Разговорът им обаче скоро потече по неизменните канали и правила. Защо не се приберяла вкъщи за уикенда? Или още по-добре, за цялото лято? Защо не отидела с цялото семейство за няколко дни в семейната къща в Северен Хамптън?
Всички причини бяха отхвърлени, извиненията игнорирани и когато затвори, Дру беше сигурна, че майка й е толкова нещастна и ядосана, колкото и тя самата.
Това й напомни, че да останеш сам е много лошо.
Но откри, че може да бъде и още по-зле, когато десет минути преди да затвори магазина същия ден, майка й влезе в него.
— Миличка! — Катерин разпери ръце, втурна се към дъщеря си и ги обви около нея. — Толкова съм щастлива да те видя. Наистина съм щастлива.
— Мамо! — Дру потупа майка си по гърба и се ядоса на желанието си да я отблъсне. — Какво правиш тук?
— Веднага след като затвори телефона, осъзнах, че просто трябва да те видя. Липсваш ми. Чакай да те огледам. — Катерин я пусна и прекара ръка по косата й. — Защо си се подстригала така? Имаше толкова хубава коса, а си я окастрила като момче? И защо си толкова кльощава! Ти си отслабнала!
— Не съм отслабнала.
— Напротив, нали виждам! Сигурно не се храниш добре. Ако си наемеш персонал или поне готвачка…