— Не мога да дойда. Имам си работа.
— Слушай, Дру! Сигурно можеш да затвориш за няколко седмици, или да помолиш някой да те замести. Смешно е заради някакво си тъпо хоби да се отказваш от живота и удоволствията.
— Това, с което се занимавам, не е хоби. И не ми пречи на нищо. Не мога да затварям магазина, за да си развявам опашката из Франция.
— Не искаш, не че не можеш.
— Добре, така да е. Не искам.
От очите на Катерин потекоха сълзи.
— Нима не виждаш колко много желая да направя нещо за теб? Ти си моето момиченце, моето сладко бебе. Знаеш ли колко се тревожа, как не мога да спя по цели нощи, все мисля какво ли правиш тук, съвсем сама.
— Не съм сама. И не съм бебе. Почти на двадесет и седем години съм. Трябва да оправя и да подредя живота си. А вие с татко трябва да оправите вашия. Моля те, не плачи.
— Не знам къде сбърках. — Катерин отвори чантата си, за да извади кърпичка. — Защо не отделиш малко от времето си, за да бъдеш с мен? Чувствам се толкова изоставена, толкова излишна…
— Не съм те изоставила. Моля те! — В този момент звънчетата известиха влизането на посетител. Дру погледна към вратата и възкликна:
— Сет!
В гласа й ясно личеше облекчение.
— Мислех да намина преди да… — Той видя жената, която бършеше очи с кърпичка и спря. — Извинете ме. Ще дойда по-късно.
— Не! Почакай — извика Дру и едва се сдържа да не скочи и да препречи пътя за излизане. Знаеше, че нищо няма да пресуши сълзите на майка й така бързо, както срещата с друг човек. — Радвам се, че намина. Искам да ти представя майка си. Катерин Уиткомб Бенкс. Мамо, това е Сет Куин.
— Приятно ми е.
— И на мен. — Майка й му се усмихна кокетно, докато подаваше ръката си. — Простете ми. Толкова много ми липсва дъщеря ми, че не мога да сдържам чувствата си. — Изведнъж думите на Дру достигнаха до съзнанието й и тя чак сега осъзна чутото. — Сет Куин ли? Художникът?
— Да, мамо — потвърди Дру, вече доста по-весело. — Ние се възхищаваме на картините му, нали, мамо?
— Много. Брат ми и жена му миналата година бяха в Рим и направо се влюбиха във вашата картина „Стълбите на площад «Испания»“. Така им завиждах за находката. Вие сте израснал тук, нали?
— Да, госпожо. Семейството ми живее тук.
— Колко е важно човек да не забравя семейството си — рече Катерин и хвърли на Дру един изпълнен с укор и печал поглед. — Колко време ще останете?
— Аз живея тук.
— О, аз мислех, че живеете в Европа.
— Не, бях в Европа за известно време. Но се върнах. Тук е моят дом.
— Разбирам. Ще направите ли изложба във Вашингтон или в Балтимор?
— Може би.
— Нали ще бъдете така добър да ми съобщите кога? Не искам да я изпусна. Искам да видя повече ваши творби. Такова събитие! За мен ще бъде удоволствие да дам прием във ваша чест. Ще ми дадете ли картичката си, за да ви изпратя покана?
— Имате предвид визитна картичка? — попита Сет и се засмя открито и чистосърдечно. — Нямам такава. Но може да съобщите на Дру, тя знае как да ме намери.
— Разбирам. — Наистина вече започваше да разбира. — Ще го направим в най-близко бъдеще.
— Мама заминава за Париж — неочаквано изтърси Дру. — Когато се върнеш — продължи тя, като се обърна към Катерин и започна да я избутва към вратата, — непременно ще обсъдим този въпрос.
— Bon voyage — рече Сет и вдигна ръката си за довиждане.
— О, благодаря, но аз не съм сигурна дали ще…
— Мамо, върви в Париж. — Дру я целуна по бузата. — Повесели се, почини си. Искам да прекарате една романтична ваканция с татко. Пазарувай от „Шанел“. И ми прати картичка.
— Не знам. Ще помисля. Радвам се, че се запознахме, Сет. Надявам се да се видим скоро. Много скоро.
— Би било чудесно. Приятно пътуване.
Той изчака, докато Дру изпрати майка си. По-скоро я избута навън, поправи се наум. Видя през прозореца как Катерин се качи в един кремав мерцедес с униформен шофьор.
Това му напомни дребния факт, който бе забравил. Семейството на Дру беше влиятелно и богато. Но това лесно се забравяше, защото тя не живееше нашироко. Живееше нормално, като обикновен човек.
Тя се върна, заключи вратата и се облегна на нея.
— Извинявай.
— За какво?
— За това, че те използвах, за да се измъкна от една много неприятна ситуация.
— Приятелите са за това. — Той отиде до нея и хвана с ръка брадичката й. — Ще ми кажеш ли защо майка ти плачеше, а ти изглеждаше толкова нещастна?
— Искаше да ме води в Париж. Просто ей така. — Дру вдигна ръце и ги отпусна като отсечени. — Направила е всички резервации, без дори да ме попита, след което идва тук и очаква от мен да подскачам от радост. Да зарежа всичко и да хукна да си събирам багажа.