Какво щеше да остане от нея, ако се раздаваше до такава степен? Парченца от счупено огледало, което никога няма да бъде цяло, за да отрази светлината?
Когато той отново я погледна, така сякаш я поглъщаше, тя потръпна.
— Студено ли ти е? — Гласът му беше безизразен и равен. След което изведнъж сякаш се събуди и натисна някакво копче, тонът се промени и въпросът бе зададен отново. — Извинявай, студено ли ти е? — Този път гласът беше пълен със загриженост и съпричастие.
— Не. Да. Може би малко. Сякаш крайниците ми изтръпнаха.
Сет се намръщи, сетне погледна към китката си за часовника, който така и бе забравил да следи.
— О, минал е почти час.
— Най-малко. — Тя се опита да се усмихне.
— Трябва да си починеш. Искаш ли да пиеш нещо? Вода, сок? Дали съм купил сок?
— Вода е достатъчно. Може ли да седна.
— Разбира се. — В момента изобщо не гледаше към нея, а към картината.
— А може ли да видя какво си нарисувал?
— Ъхъ. — Сет остави четката и взе някакъв парцал, с който да избърше ръцете си. И изобщо не вдигна очи от платното.
Дру се плъзна от леглото, взе халата си и като се зави с него, приближи.
В центъра на платното беше леглото, а пространството около него бе бяло и празно. Тя беше в средата на леглото.
Все още не бе нарисувал лицето й, върху платното имаше само тяло — дълги крайници, покрити с рози. Ръката й покриваше гърдите, но това не бе жест на свенливост или скромност. Беше жест на флирт, помисли си Дру. Жест за покана. Или за познание.
Картината бе само отчасти нарисувана, а вече бе прекрасна. Дали бе виждала някога такава съвършена хармония и игра на светлината и сянката?
Той бе избрал леглото много подходящо. Тънките железни рамки говореха за простота и нещо непреходно. Нежният цвят на чаршафите придаваше дълбочина и топлина на кожата й и бе допълнителен щрих към всички богати тонове, които бе използвал.
— Много е красиво.
— Ще стане още повече. Засега е добро начало.
— Знаеше, че няма да те спра, когато видя какво си направил, нали?
— Ако беше погледнала и не бе видяла онова, което аз исках да видиш, значи съм се провалил. Друсила?
Тя го погледна изпитателно. Пулсът й почти спря, когато видя напрежението, изписано върху лицето му, същото, както когато работеше; самовглъбеността и силата на самоконтрола му. Цялото себеотдаване, което витаеше около него, докато рисуваше.
Сега обаче всичко това бе насочено към нея.
— Никого не съм желала така — продължи тя. — Не знам какво означава.
— Това няма значение. — Той я притегли към себе си и завладя устните й в дълга целувка.
Беше почти свалил халата й, когато двамата паднаха върху леглото.
Част от нея, онази, която бе родена и израснала в лукс, беше шокирана. Самата Друсила бе още по-стъписана от собствената си реакция. Останала част обаче ликуваше.
Тя разкъса ризата му.
— Докосни ме! Докосни ме по начина, по който ме докосваш с очите си, когато ме рисуваш!
Ръцете му се плъзнаха по нея, нетърпеливи и ласкави, разпалващи пламъци, които тлееха. Изгориха я, нажежиха кръвта й, докато тя се почувства като кипяща смес от желание, примесено с безразсъдство.
Устата й изсмукваше неговата в битка за надмощие.
Той потъна в нея, пленен в капана на емоциите, които Дру събуждаше у него. Изпълнен с чувства и усещания, му се струваше, че тя сякаш се ражда отново от всяка ласка, от всяка дума, от всяка милувка.
Гладът за повече, за още, го пришпорваше и водеше към скалистия ръб на пропастта. И той, без да се замисли, скочи в бездната.
След нетърпеливата му страст Дру почувства някаква промяна. Появи се неочаквана нежност, сякаш заровена дълбоко под дебелия лед, който внезапно се разтопи и я заля. Устните им се сляха в дълга, бездиханна целувка и се изпиваха до болка. Ръцете им се галеха като криле на птици. Въздухът бе натежал, изпълнен с аромат на рози, боя, терпентин, размесени от лекия бриз откъм залива.
Тя се надвеси над него и го погледна с любов.
Гърлото й бе стегнато като в менгеме и я болеше. Сърцето й се надигна като огромна приливна вълна. С плавно движение тя се наведе и устните й отново намериха неговите, а устата й се изпълни със сладост.
Това беше повече от удоволствие, повече от желание и необходимост, помисли си Дру. Вече знаеше. Това беше всичко, което искаше.