Ако трябваше да се отдаде изцяло, добре, нека да бъде така.
И тя го привлече в себе си.
Бавно и нежно, дълбоко и всеотдайно те се движеха във вечния ритъм. Тръпнеха, въздишаха. Сякаш всички цветове, които бе използвал, за да я рисува, бяха влезли в нея.
Той я повдигна и както я държеше върху себе си, продължи да я целува. Плътно прегърнати, те стигнаха до върха.
Известно време след това лежаха бездиханни, без да могат да говорят. Дру положи глава върху рамото му. Гледаше светлината през прозореца. Беше отворен.
Той бе отворил един прозорец, осъзна тя. Онзи, който тя искаше да остане затворен завинаги. Сега през него навлизаха въздух и светлина.
Как можеше да го затвори отново?
— Никога преди не бях правила любов върху рози — рече тихо Дру. — Хареса ми.
— На мен също.
Тя взе едно смачкано листенце от гърба му.
— Но я виж какво сме направили! Художникът сигурно ще бъде много ядосан.
— Би трябвало, но не е. Освен това — Сет чувстваше как в кръвта му бушува радост, истинска чиста радост — художникът е много изобретателен и ще оправи нещата.
— Мога да потвърдя това.
— Дай ми още един час.
Тя се подпря на ръката си, за да го погледне.
— Нима ще рисуваш? Сега?
— Повярвай ми. Важно е, наистина е много важно. Сега и тук. — Тя все още го гледаше с недоверие и недоумение, когато той я отмести от себе си и леко я побутна на леглото. — Спомняш ли си позата, или искаш да ти помогна?
— Дали си спомням? О, за Бога! — Тя се изви на една страна и сложи ръката на гърдите си.
— Добре, сега ще те поръся с листенца.
Той бързо подреди розите, отстъпи, огледа резултата и направи някои поправки.
— Може да се поцупиш малко, но все пак обърни главата си към мен.
— Аз не се цупя. Достатъчно възрастна съм, за да се цупя.
— Както и да е. — Той грабна джинсите си и ги навлече. — Искам ето този ъгъл на главата ти… брадичката така. Не, не толкова издадена, скъпа. Ето, така е по-добре — След което грабна четката. — Наклони леко главата си. А, точно така. Ти си страхотна! Ти си съвършена. Ти си най-добрата.
— А ти си една торба с лайна.
— Е, това вече беше приказка на възрастен човек. — Сет започна да работи. — Но от твоите уста прозвуча малко жестоко.
— Мога да бъда груба и жестока, когато обстоятелствата го изискват. — Особено, помисли си, когато срещу себе си има мъж, който предпочита да работи вместо да я държи в обятията си, независимо че тя е така лудо влюбена в него. Това бе наистина основателна причина.
— Добре, не говори. Просто ме гледай и слушай музиката.
— Както кажеш. И без това нямам какво да ти кажа.
Може би, но лицето ти ми говори много повече от думите, помисли си доволен Сет. Точно това му трябваше.
Нарисува предизвикателната извивка на брадичката, сянката, която хвърляше върху гърдите й, изваяните високи скули, невероятната форма на очите и правия патрициански нос.
Но за останалото, за устата и погледа в очите се нуждаеше от още нещо.
— Не мърдай — нареди й той и се приближи към леглото. — Искам да мислиш за това колко много те желая.
— Моля?
— Да мислиш колко силно те желая. Колко си прекрасна, как изглеждаш. Как минаваш покрай мен и аз те гледам. И те желая. Ти притежаваш тази сила.
— Така ли?
— Аз съм отчаян, безразсъден, обзет от теб. — Той се наведе и зашепна. — И ти го знаеш. Единственото, което трябва да направиш, е да щракнеш с пръсти. Да се усмихнеш. И аз ще дотичам. — Той я целуна нежно и дълбоко, показвайки й всичко това. — Аз съм твой роб.
Сетне се отдръпна, но не отдели очи от нея, докато отиваше към платното.
— Това си ти, Друсила. Ти.
Устните й се извиха в усмивка на превъзходство. Познание за силата. Очите й святкаха, изпълнени с покана, в която прозираше нетърпение и безразличие.
Той видя всичко, което искаше да нарисува — очакването, увереността, желанието и обещанието.
— Не мърдай.
Не виждаше нищо друго, освен нея. Не чувстваше нищо, освен нетърпението, което движеше ръката му. Нетърпението да смеси боите, да ги размаже, да ги нанесе и всички те да оживеят върху платното така, че лицето й да разцъфти под четката му.
Той черпеше вдъхновение с пълни шепи и знаеше, че тази светлина върху лицето й ще свети завинаги. Тя щеше да е там дори когато завърши картината.
Щеше да бъде там, в сърцето и ума му, където и да отиде. Когато е сам, когато е самотен.
— Мога да го направя — каза Сет. — И когато я завърша, тя ще бъде най-важното нещо, което съм рисувал досега. Знаеш ли защо?
Друсила не можа да произнесе нито дума, защото сърцето й биеше оглушително. Само поклати глава.
— Защото ще отразява, какво си ти за мен. Онова, което си за мен от първия миг. Друсила. — Сет пристъпи към нея. — Обичам те.