Лесно си представи Бран там. Вълшебникът в неговия замък на скалите. За себе си, когато се установи, той щеше да търси място за едноетажна къща, някъде на морския бряг – където и да е – със синя вода и полюшващи се палми. Но усещаше, че домът на Бран на скалите силно го привлича.
Когато Саша отстъпи назад, той понечи да заговори. Ала погледът в очите й го накара да замълчи.
Тя вдигна картината, остави я на работната маса, после подпря скицника си върху статива.
Значи имаше и още.
След като отвори кутия с цветна креда, тя избра една и започна да я движи бързо и ловко по страницата.
Той гледаше как оживява Аника, но както не я беше виждал никога досега. Издигаше се във водата, или поне така му се стори, с лице към повърхността. Косата й се стелеше в невъзможното синьо.
За миг Сойер си помисли, че това е като да гледаш проявяването на снимка – толкова бързи и уверени бяха движенията на Саша.
Ръцете на Аника се издигнаха над главата й, китките се докосваха, дланите й бяха събрани. Благодарение на кредата на Саша, на нейната дарба, звездата се появи в ръцете на Аника, сияйна и синя.
— Във водата и от нея – произнесе Саша. – От ръцете на богинята в тези на пазителката. Която е във водата и от нея. Звездата на Луна, звездата на водата, надарена с грация, радост, любов, сега държана от дъщерята.
Саша остави бавно кредата и се обърна към Сойер.
— Но нощта идва, страховита и кървава, и трябва да я посрещнем. Рискът ще е твой, пътешественико. И изборът да го направиш.
— Какъв риск?
— Твоят живот, за да спасиш този на всички останали. Ще прегърнеш ли богинята на мрака, ще я отведеш ли при светлината, ще я оставиш ли да се изгуби? Тя отново ще намери пътя, но ще рискуваш ли, за да не се пролее кръвта на приятелите ти? За да им дадеш време отново да се излекуват?
— Да я прехвърля с мен? Възможно ли е?
— Само ти знаеш. Ти си пътешественикът. Тя е дъщерята – каза Саша и посочи портрета. – И двамата трябва да избирате. Както и всички ние.
Очите на Саша се притвориха и тя изпусна въздишка.
— Сойер?
— Хей, добре дошла у дома! Трябва да поседнеш.
— Не, добре съм. – Тя махна с ръка, за да го отпъди. – Наистина, дори леко превъзбудена. Знам какво ти казах, но…
— Нека се успокоим. Значи, Аника намира звездата – Водната звезда.
— Знам, че може. – Докато разглеждаше творбата си, Саша взе парцал да избърше кредата от ръцете си. – И знам, че около нея ще има гласове и ридание, освен въздишките и песните. Само това знам.
Тя се върна при работната си маса и рисунката.
— Там трябва да отидем, Ледената звезда ни чака. Това е домът на Бран, нали?
— Да, той го позна, когато ти работеше върху него по-рано.
— На Бран е – повтори тя. – И още нещо. Би ли помолил останалите да дойдат. Трябва да я видят.
— Да, ще ги доведа. Ето. – Той й подаде бутилка вода.
— Работиш вече цели четири часа.
— Има нужда от доизпипване, но… засега е достатъчно.
Бран дойде пръв, прегърна я през кръста, докато разглеждаше портрета на Аника.
— Той ли я осветява, или Аника осветява него?
— Мисля, че и двете. Чувствам, че трябва да побързам, че времето изтича. Не съм уловила блясъка – нейния, на звездата. Този блясък ще предизвика сълзи.
Тя сгуши лице в рамото му.
— Бран, сигурен ли си, че не можеш да им помогнеш? Не можеш ли да направиш така, че тя да остане с него?
— Дори да ми е по силите, а мисля, че е, моята дарба не бива да вреди. Аника е получила крака с определена цел. И е положила клетва по своя воля. Не бива да се намесвам в това.
— Сърцето ми се къса. – Саша се притисна към него, после отстъпи назад. – Ти се прибираш у дома.
— Ние се прибираме у дома. Домът ми е твой, фейд, ако го искаш. Ще живееш ли там с мен? А в твоите планини в Америка? И в моите апартаменти в Дъблин и Ню Йорк? На всички тези места?
— Бих живяла с теб навсякъде. Навсякъде, Бран! – Тя го прегърна и отново погледна рисунката. – Това е красиво и въздействащо. Това си ти. Знаеш ли защо си построил къща точно там?
— Знам само, че когато поех по онази пътека за първи път и стигнах до отвесните скали и руините, знаех, че мястото е за мен. То имаше нужда от дом, а аз имах нужда да съм там.
Аника излезе от къщата и ахна изумено.
— Ти си ме нарисувала! Аз съм намерила звездата! Държа я! Значи ще я намеря!
— Можеш и вярвам, че ще го направиш.
Дойл също излезе, вървеше малко пред Райли. Саша почувства как сърцето й се свива съчувствено.
— Вече си имаш звезда, Ани. Бас ловя, че този портрет ще се превърне в действителност още днес! – Въодушевена, Райли се премести до Дойл, загледа се в картината.