— Пазителите няма да се огънат! – настояла Луна. – Няма да го направят!
— Шестимата доказаха, че имат кураж. Куражът е по-истински, когато под него прозира страх. Не се съмнявам в тях, сестро. – Арианрод вдигнала поглед към луната и мястото, където преди блестели трите сияйни звезди. – Но не се съмнявам и в злите намерения на Нереза, в нейната настървеност. Тя ще ги преследва и ще ги напада отново и отново.
— И ще включи в това и друг, смъртен… – Селена се загледала в морето, в черната му, гладка като стъкло повърхност, и различила сенките от бъдещето. – …чийто глад е също като нейния. Той е убивал и ще убива и за по-малка награда от Трите звезди. Той е отрова във виното, острие в подадената ръка, хапеща уста зад усмивката. А в ръцете на Нереза е оръжие – зловещо и мощно.
— Ние трябва да им помогнем! Те се доказаха, единодушни сме в това. Трябва да ни се разреши да им помогнем.
— Знаеш, че не можем – напомнила й Селена. – Всяко тяхно решение трябва да е взето без нашата намеса. Засега сме направили всичко по силите си.
— Егле не е тяхната кралица.
— Без Егле, без това място, без луната и без нас, които я почитаме, техният свят не съществува. Съдбата им, нашата съдба, съдбата на всички е в техните ръце.
— Те произлизат от нас. – Арианрод стиснала успокоително ръката на Луна. – Не са богове и все пак са повече от смъртни, всеки един от тях притежава дарба. Те ще се бият.
— И нещо също толкова важно – ще мислят и чувстват.
— Селена въздъхнала тихо. – И ще обичат. Ум, сърце и дух, както и меч, зъби и дори магия. Те са добре въоръжени.
— Да се надяваме. – Застанала между двете си сестри, Луна вдигнала лице към луната. – Нека вярата ни в тях им служи за щит. Както ние сме пазителки на световете, така те да са пазители на звездите. Те са надежда.
— И храброст – допълнила Арианрод.
— И са изобретателни. Ето. – Като се усмихнала, Селена вдигнала ръка, посочила към цветния лъч, разсичащ небето. – В момента минават край нас, през нашия свят, забързани към следващия. Към друга земя, към втората звезда.
— И всички богове на светлината ги съпровождат – добавила Луна.
За миг, продължил колкото едно плясване с криле, Аника долови мириса на морето, чу гласове, извисили се в песен. Първо ги имаше, после изчезнаха, мъглявина в мъглявината от цвят и скорост, но изпълниха сърцето й с любов.
После дойде въздишката, ехо от въздишки, друг вид музика. Сладко-горчива. И я заля като сълзи.
Падаше надолу, изпълнена едновременно с радост и тъга. Премяташе се, въртеше се спираловидно, спускаше се задъхано, което прибави безразсъдна тръпка и ненадейна паника към усещанията й.
Сега пляскаха хиляди криле, стотици хиляди, като плющене на вятър и стена от звуци. Нещо цветно пробяга в тъмното, докато тя се приземяваше толкова внезапно, че не успя да си поеме дъх.
За миг се уплаши, че са се озовали в дълбока и тъмна пещера, където пълзят паяци, и още по-лошо – много по-лошо! – където ги очаква притаилата се Нереза.
После зрението й се проясни. Различи сенки и подобие на лунна светлина, почувства стегнатото тяло под себе си, ръцете, които я прегръщаха здраво. Тя познаваше очертанията на това тяло, този аромат, прииска й се да се сгуши в него, пък да става каквото ще.
Беше цяло чудо, че чувстваше отново сърцето му, което биеше толкова бързо и силно, под своето.
Мъжът се размърда и едната му ръка се плъзна по косата й. Другата докосна леко дупето й и тя изпита прекрасно чувство.
Веднага се сгуши в него.
— Мммм. – Сега двете ръце се отпуснаха на раменете й, но гласът му бе толкова близо до сърцето й, че дъхът му я погъделичка. – Добре ли си? Ранена ли си? Добре ли са всички?
Тя си спомни приятелите – не че ги беше забравила, нямаше как да се случи. Ала никога досега не бе лежала така интимно върху мъж – върху Сойер – и това й харесваше извънредно много!
Чу сумтене, изохкване, ругатня. Раздразненият глас на Дойл наблизо произнесе отчетливо: „Да ти го начукам!”. Беше й ясно, че това не е покана за чифтосване, а ругатня.
Не се разтревожи за Дойл. Все пак той беше безсмъртен.
— Не чувам нищо. – Това беше Бран, на около метър разстояние. – Всички ли са тук? Саша е с мен. Райли?
— Страхотно пътуване!
— Стига да си махнеш коляното от топките ми! – изсумтя Дойл.
Аника чу тупване и реши, че Дойл избутва Райли и коляното й от себе си – вече знаеше, че топките не са само играчките, които подскачат, а и деликатна част от мъжката анатомия.
— Тук съм – провикна се и се потърка лекичко в чувствителното място на Сойер, за да си направи експеримент.