Някой получи ли нещо?
Все още не.
Чух, че имейлът е изпратен.
Отчаяно искам да го направя!!!
След това получих скрийншот от телефона на Райън. Честито! Вие бяхте избран да сте част от екипажа на първия пряк полет Лондон — Сидни на 17 декември. Към снимката беше добавил разплакан емотикон и текст, който гласеше Двайсет проклети часа!
Изпратих му лично съобщение. Предложих му да го заместя. Не му казах защо, разбира се — опитах се да не показвам колко важно беше за мен, — а и му бях задължена за една размяна в Мексико Сити и за купищата подарени ваучери на рождените ми дни. Луда мацка си ти! заключи той, а аз се съгласих с него.
И ето ме тук сега. Натрапница на най-важния полет в съвременната история.
— Искам да представя пилотите на този исторически полет — казва Диндар и им прави знак да се присъединят към него. Хората се дръпват, за да им направят място да минат. — Капитан Луис Жубер и втори пилот Бен Нокс и капитан Майк Каривик и втори пилот Франческа Райт.
— Каривик? — споделям учудването си с Ерик, докато всички ръкопляскат. — Той не е в списъка ми.
Колегата ми свива рамене.
— Промяна в последната минута. Не го познавам.
Диндар продължава да говори:
— На борда на самолета ще пътуват няколко наши гости. — Под „наши гости“ има предвид хора, които не са си платили. Журналисти и няколко знаменитости и инфлуенсъри, които щяха да прекарат шестнайсет часа от полета в Инстаграм, а останалите четири в пиене. — Надявам се да се отнасяте с тях, както с клиентите ни, които са си купили билет.
Да, разбира се. Журналистите може да са дошли за веселбата — Безплатно пътуване в първа класа до Австралия? Пишете ме! — но също така са тук, за да напишат материали за изданията си. Все едно „Дейли Мейл“ се среща с „Трип Адвайзър“. Толкова дълъг полет, а нямаше хипоалергенни възглавници.
След като Диндар и костюмарите приключват с поздравленията помежду си, провеждаме инструктажа на екипажа. Майк и Ческа ще отговарят за излитането и първите четири часа от полета, след което ще си вземат почивка на леглата в стаята за отдих над пилотската кабина. През следващите шест часа ще летят Луис и Бен, преди да се сменят отново. Що се отнася до останалия екипаж — ще бъдем шестнайсет, разделени на две смени. Докато не работим, ще си почиваме на леглата в стаята за отдих в задната част на самолета и ще се преструваме, че е нормално да спим в помещение без прозорци, заобиколени от непознати.
Служителка на „Охрана на труда“ ни говори за опасностите от умората. Тя ни напомня да пием вода, след което ни демонстрира упражнения по дишане, които да ни помогнат да спим по-дълго по време на почивките си. Няколко от колегите ми се разсмиват, а един от тях се преструва, че е заспал.
— Съжалявам — казва той и рязко се изправя с усмивка на лице. — Май работи!
Докато вървим през летището по двойки зад пилота, се усеща напрегнато вълнение, а аз изпитвам онази добре позната гордост преди всеки полет. Униформата ни е тъмносиня със смарагдови кантове по маншетите, подгъвите и около реверите. На левия джоб на гърдите ни е забодена емайлирана значка, на която пише „Уърлд Еърлайнс“, а от дясната страна виси табелка с малките ни имена. Смарагдовите ни шалове представляват карта на света, а границите на всяка страна са очертани с изписаното множество пъти име на авиокомпанията ни. Днес носим друга значка. „Полет 79. Светът става още по-малък.“
Фотографът на компанията ни снима от всички ъгли, докато вървим към гейта, съпроводени от постоянния шепот: „Лондон — Сидни“.
— Имам чувството, че сме на червения килим! — казва един човек от екипажа.
Все едно сме тръгнали към бесилото, мисля си аз. Не мога да се отърся от това чувство — явно съм единствената сред колегите си, — че ще се случи нещо ужасно.
Предполагам, че някои хора се чувстват така всеки път, в който летят, че стомасите им се свиват на топка. Винаги съм си казвала, че е много жалко да прекараш един прекрасен полет, стиснал подлакътниците на седалката и затворил очи заради някакви невъобразими нещастия, които никога няма да се случат.
Аз не съм такава. За мен летенето е всичко. То е триумф на инженерната мисъл и не работи срещу природата, а заедно с нея. Адам се смее, когато говоря пламенно за самолети, но има ли нещо по-красиво от излитането на А320? Като дете се оплаквах, когато татко ме водеше на летището, където заставаше до оградата и снимаше самолетите. За него важна беше фотографията — прекарваше също толкова време край реката, за да направи перфектната снимка на летяща чапла, — но постепенно бях погълната от тези летящи машини.