— Никой от нас не се е виждал с другите преди — казва Конго и клати настоятелно глава, но видимо е объркан. — Аз съм Конго. Някой от вас знаеше ли го?
Ганг го подкрепя:
— Не ни е позволено. Мисури не…
— Майната ѝ на Мисури! — провиква се лекарката, която върви към предната част на кабината. — Ти си лайно, Нигер — скъса с мен, защото ми каза, че застрашаваме операцията, а през цялото време си чукал това!
— Лена… — започва Нигер, но Замбези простенва разгневено и напуска поста си, за да застане до него. Обръщам се към другите, защото това е точният момент да…
— Сега! — казвам аз и побягвам. Рязкото раздвижване зад мен ми подсказва, че поне Ческа ме е последвала. Яндзъ е блокирал вратата на пилотската кабина, но Роуън и Дерек също са след мен. Те сграбчват младия мъж за раменете и го избутват от пътя ни. Той е висок, но не и здрав, и пада на пода, докато се опитва да нанесе удар. Крайниците му са протегнати като на изхвърлен манекен. Вече нямаме какво да губим и новата информация ни дава сили.
Ческа въвежда кода за спешни случаи в клавиатурата на вратата на пилотската кабина.
Затаявам дъх. При нормални обстоятелства пилотът ще погледне камерата. При първата следа от нещо нередно може да отхвърли достъпа, но е почти сигурно, че Мисури не знае как…
Щрак.
Вътре сме.
Слънцето се издига нагоре и хвърля златисти нюанси по облаците, които се вият безкрайни и зашеметяващи около нас.
Ето, нека ти покажа…
Това щеше да е краят, ако Лена ни беше излъгала. Всичко щеше да свърши с експлодирането на бомбата. Щяхме да се превърнем в огнени отломки, счупени кости и парчета метал, които никой нямаше да може да сглоби отново. Гърдите ми се свиват, а кръвта бучи толкова силно в ушите ми, че заглушава звуците на самолета.
Ето, нека ти покажа…
Изгонвам спомена, но все още не мога да помръдна. Като хипнотизирана съм от свлечения на пода Майк и отпуснатото тяло на похитителя с остри черти — Амазонка — на лявото пилотско място. Двамата мъже са мъртви. Около вратовете на Амазонка и Майк личат червени следи от душене и се замислям колко е лесно да се пренесе оръжие на борда на самолет — обикновена връзка на раница или суитшърт.
Мисури е седнала на дясната седалка с ръка на щурвала, а от ръкава ѝ виси безполезно парче черна пластмаса. Двете с Ческа се движим в синхрон, но пилотската кабина е претъпкана и тя стъпва на протегнатата на пода ръка на Майк. Спъва се и извиква от ужас, а аз се опитвам да я хвана…
Прекалено късно.
Разнася се отвратителен, гърлен, първобитен писък. Ческа остава права още секунда — кръвта шурва от отворилата се отстрани на главата ѝ рана, — след което се свлича.
Мисури е взела пожарникарската брадва от стойката ѝ до седалката. Импровизираното оръжие е достатъчно остро, за да си проправи път през отломки и за него не е никакъв проблем да счупи череп и да стигне до мозъка под него. Мисури слага брадвата на скута си.
Не.
Казвам го на глас, извиквам го, изкрещявам го като за последно. Слънцето прониква през стъклото, а пилотската кабина е прорязана надве от дъга, която разделя мъртвите от живите. Всичко се забавя, докато не усещам всеки дъх, всеки миг. Мисури докосва с ръце щурвала, а аз бъркам в джоба си.
Ето, нека ти покажа…
Не, мисля си. Нека аз ти покажа.
Слушалките на Финли се плъзват по врата на Мисури. Краищата им са увити около юмруците ми. Тя дращи с ръце по врата си, опитва се да стисне кабела, но аз дърпам по-силно — падам на пода и притискам крака в задната част на седалката. Усещам металическия мирис на кръвта на Ческа и крайници, които се удрят в моите, но продължавам да дърпам. Опитвам се да си представя ококорените очи на Мисури и изплезения ѝ език, но не виждам нея, а един друг мъж. Един друг пилот.
За момент изпадам в безтегловност, когато кабелът се къса, и падам назад. Опитвам се да се изправя — ръцете ме болят от силата, която съм влагала, — но Мисури не се помръдва. Убих ли я? Свърши ли се? Пространството около мен изведнъж ми се струва прекалено малко и прекалено голямо. Облаците се движат толкова бързо, че имам чувството, че се движа и аз. Роуън и Дерек се появяват до мен и изваждат Майк и Амазонка навън. Звукът отново се завръща, все едно ушите ми са били запушени и се отпушват, и всичко придобива непозната досега яснота. Навеждам се над Ческа, която не помръдва. Дерек ми подава кърпа, която притискам в раната на главата ѝ.