— Остани с нас, Ческа — прошепвам аз, а очите ми се пълнят с горещи сълзи. Толкова сме близо. Толкова близо. Вдигам поглед и виждам Роуън пред мен. — Горе — казвам му. — Там има още двама пилоти. — Давам му кода за стаята за отдих.
Очите на Ческа потреперват под затворените ѝ клепачи. Под изпънатата ѝ кожа се появява паяжина от тънки вени.
— Помогни ми да я отнесем в кухнята. В големия шкаф до хладилника има аптечка.
Докато вдигаме тялото ѝ, чуваме трясък и вратата за стаята за отдих се отваря. Иде ми да простена от облекчение. Всичко ще е наред. Ще изпратя съобщение на Адам и на София и те ще разберат, че съм спазила обещанието си, че ще се прибера у дома.
На вратата на пилотската кабина обаче не се появяват Бен и Луис.
Роуън поглежда двама ни с Дерек и се опитва да намери правилните думи.
— Двамата пилоти — казва най-накрая той и клати глава, все едно не може да повярва. — Мъртви са.
Кръвта забучава в ушите ми.
Бен и Луис са мъртви.
Ческа е в безсъзнание.
Поехме контрола над самолета, но никой на борда не знае как да го управлява.
Четирисет и четири
6:00 часът
Адам
Огънят пращи над главите ни като стъпки върху килим от сухи листа. Потта избива по дланите, гърба и челото ми.
— Тате? — София ме поглежда със смесица от любопитство и притеснение и ме кара да стисна устни в някакво подобие на утеха. Нещо пропада в къщата. Портмантото? Някоя картина? В коридора има мокет и дебели завеси на вратата, за да пазят от течение. Закачили сме твърде много връхни дрехи на твърде малко закачалки. Това изобилие горе предлага пир за огъня. — Тате, какво има?
Виждал съм подобни пожари и преди. Пожари, възпламенени от газ, бензин или напоени с мазнина парцали. Виждал съм коли да горят, докато не остане само металният им скелет, приличащ на костите на голямо животно, от които лешоядите са свалили месото. Виждал съм високи жилищни блокове да горят упорито, въпреки усилията на пожарникарите да загасят пламъците, и съм стоял в моргата след палеж, без да мога да откъсна очи от тялото на дете, хванато в капан на най-горния етаж. Няма нужда да видя пожара, за да знам какво се случва.
Подбирам много внимателно думите си.
— Мисля, че горе е запален огън. — Мисля. Сякаш изпитвам някакви съмнения. Огън. Като онзи в дневната с неговите светещи метални въглени или лагерния огън в двора, на който печем маршмелоу. Просто огън, това е всичко. Няма за какво да се тревожиш. Горе. Само на едно стълбище разстояние.
Чувам настоятелното бип-бип-бип на противопожарната аларма и си представям качилата се на стол Мина, която се опитва да я спре с дървена лъжица. Отново изгорих проклетите филийки. Поне знаем, че алармата работи.
— Трябва да тръгваме! — София ме дърпа за ръкава.
— Да. — Няма връзка между думите и мислите ми и имам чувството, че някой друг говори вместо мен. Налага се да запазя спокойствие. Заради София и защото ако не съм спокоен, никога няма да се измъкнем оттук.
Огънят ще залази по стълбите нагоре. Пламъците ще подпалят мокета, като ще започнат от първото стъпало и ще продължат нататък. Ще погълнат парапета и рамките на вратите. След това ще пропълзят като змии в празните стаи, ще се разбушуват и ще изпълнят пространството със силна топлина, от която стените ще почернеят и завесите ще се подпалят. Разделяй и владей.
— Тате!
Пращенето на огъня преминава в тътен. Диванът, закупен от втора употреба, възглавниците, които Мина слага на пода, за да се облегне на тях, докато гледа телевизия, и кутиите „Лего“ ще се стопят и ще се превръщат в една обща цветна маса. Кухненската маса, столовете, семейният календар с колона за всеки от нас.
— Тате! — София сграбчва лицето ми с две ръце и аз се стряскам, все едно ме е зашлевила. Трябва да се махнем оттук.
Не огънят ще ни убие, а димът. Той вече се прокрадва под вратата. Точно сега се издига към тавана и за известно време ще е възможно да пропълзим през кухнята с наведени към пода лица… но скоро ще има повече дим, отколкото въздух, и тогава ще стигне до мазето.
— Ще те измъкна оттук — обещавам ѝ аз.
— Ами ти?
— Ще намериш помощ и те ще дойдат да ме освободят. — Изричам думите с увереност, която не изпитвам.
София си поема дълбоко въздух.
— Ще почукам на вратата на леля Мо. Тя ще се обади на девет-девет-девет, пожарникарите ще дойдат и…
— Не — прекъсвам я и се опитвам да измисля друг вариант. Представям си дъщеря си как чука на вратата, докато Мо спи, а къщата ни гори.